Hello-world!

momini

You are welcome in  Irena Yancheva ‘s website!

e-mail: irenayancheva@yahoo.ca

Advertisements

Influences from Paleologi art to city Ohrid during XIII – XIV c./Влияния на Палеологовото изкуство в град Охрид през XIII XIV и първата половина на XV век

Influences from Paleologi art to city Ohrid during XIII – XIV century

(painting – frescos and icons of the socalled “Paleologian Renaissance”)

(Summary)

The frescos and icons from Ohrid church Mother of God Perivleptos (1295 year) have influence from Paleologi art. They are paint by painters Mihail Astrapa and Evtixi who come from Salonika. This frescos and icons stand a lot, near to Italian Renaissance. They have identical style markers. This elements in compositions are architecture, landscape, perspective, human body light shades and colors.

Created in the workshops of Constantinopole and Salonika or in the local workshops in Ohris, these icons have been an inseparable part of the iconostasis in the churches they have been ordered and painted for. One of the rare icons, where we meet an inscription about its origin, is the icon “Jesus Christ” form 1262/63, ordered by the Ohrid archbishop Constantin Cavasilas for some of the Ohrid churches. The problems of light and form that occupied the painters from the second half of 13th century is very successfully solved of the processional icon “Mother of God Hodigitria” with “The Crucifixion” on the other side.

However the real masterpieces were created in the period of the so called “Paleologian Renaissance”, a period of changes by the new times introduced. The fourteenth century is a period when the icon “The Evangelist Matthew” originated, an expressive and firmly modelated figure, one of the best accomplishments of the all Byzantine paintings. At this time, the feast-day icons “Baptism of Christ”, “Descent into Limbo”, Incredulity of Thomas” have also been painted for the iconostasis of the recently decorated church Mother of God Perivleptos – 1295 year, as well as the temple icon with the same name. An unknown painter has achieved a real perfection in the painting of the processional icons “Mother of God Psychosostria” with “The Annunciation” on the other side and “Jesus Chist Psychosostria” with “The Crucifixion”.

A large number of smaller churches dated from the middle of the 14th century prescribed the need of producing numerous icons that fully occupied the painters from the local workshops. The cult of the Slavic educators St. Clement and St. Naum was very strong and they have been painted on a great number of icons in an iconographic shape that was common for this period. One work in particular the processional icon with the presentations of these two saints is distinguished by its artistic qualities.

The icons this time hare the characteristics of the style which had spread all over the Eastern Orthodox world with its diversified typology, heightened emotional expressiveness and the attention for elements from the aesthetic of ancient art. This period from the history of the Eastern Christian visual culture is known as the Paleologi period and it stretches from the and of the 13th to the beginning of the 15th century.

In the icons from the 14th century one can see certain reduction of monumentality, the appearance of quite vigorous and theatrical poses of the figures which are placed in more worked out landscape or interior environment some hints of volume treatment of the form. These elements are realized with great mastery of the elegant and virtuosic line, of the fine color harmonies.

The frescos and icons from Ohrid church Mother of God Perivleptos all executed in the best tradition of the Paleologi style.

After the year 1408, when Ohrid falls under the Turkish rule, the artistic activity gradually but certainly dies out.

Влияние на Палеологовското изкуство в

гр. Охрид през XIII-XIV в.

(Предвъзрожденски традиции в живописта)

 

 

/резюме/

Изложението разглежда едни от ранните влияния на Палеологовското изкуство в средновековния български град-крепост Охрид и частично в неговата околност. Предвъзрожденските тенденции в живописта и иконописта се проследяват главно в храма “Св. Богородица Перивлепта (Преславна)” – Свети Климент от края на ХІІІ в., икони от Охридската школа – ХІІІ-ХІV в., други градски, селски и пещерни църкви в региона от ХІІІ-ХV в. В синхрон с новите предренесансови естетически и художествено-стилови характеристики, зографите Михаил и Евтихий излизат от анонимност, оставяйки своите авторски подписи в храма Свети Климент. Предвестник на тези влияния са стенописите от втората половина на ХІІ в. в храма “Св. Пантелеймон” на с. Нерези, Скопска област.

Традицията от предходната епоха на Комнените се видоизменя значително в сферата на иконографията – повече движения, одухотвореност и драматизъм, архитектурни, природни и битови елементи, многообразие от нови и жизнени багри, афинитет спрямо художествените норми от Античността и реалната действителност. Изображенията се родеят с тези от Ренесансова Италия (напр. Джото).

 

 

 

 

Влияние на Палеологовското изкуство в

гр. Охрид през XIIIXIV в.

(Предвъзрожденски традиции в живописта)

 

Едни от ранните влияния на Палеологовското изкуство в сферата на живописта – стенопис и иконопис, настъпват през ХІІІ в. в средновековния град-крепост Охрид. За него приписка от Болонския псалтил съобщава, че по времето на цар Йоан Асен ІІ – 1246 г., е в рамките на българската държава.а Като важен и голям средновековен град Охрид е център на област, която обхваща най-югозападните български териториални и етнически предели. Стар патриаршески и архиепископски център през Х-ХІІ в., столица на Самуиловото царство, Охрид концентрира в себе си и своите най-близки околности, множество църкви, параклиси, манастирски комплекси.

Настоящото изложение съсредоточава своето внимание главно около стенописите на Климентовата църква – “Св. Богородица Перивлепта (Преславна)”, наричана така от установената в нея книжовнто-просветна школа от първия български епископ Климент Охридски – края на ІХ и началото на Х в. Климентовата школа притежава демократично-църковен характер, създава дълготрайна традиция, а нейните ученици, възпитаници и последователи се налагат като най-плодовитите в книжовно отношение и с определена изява на български патриотични чувства по време на цялото средновековие. Охрид и региона около него употребяват най-рано и най-дълго във времето българското глаголическо писмо успоредно с украсите, изпълнени в народно-тератологичен стил (напр. заставки, инициали, Охридски апостол, Охридско евангелие от ХІІ в. и др.). Църквата съхранява мощите на Св. Климент Охридски.

Храмовото пространство на “Св. Богородица Перивлепта (Преславна)” и Охридската художествена школа като цяло се отварят през ХІІІ в. за най-новите и най-значими предренесансови тенденции, които идват от столицата на Византийската империя и се разпространяват из целия православен свят, но се претворяват тук творчески от местните зографи.

 

 

През XII и XIII век настъпват съществени промени в естетиката и художествено-стиловите характеристики на византийското изкуство. Те подготвят реализацията на неговия последен голям подем през XIV и първата половина на XV век., която се свързва пряко с династията на Палеолозите. Видоизменят се някои иконографски норми, проникват редица светски елементи. “Засилването на личностното начало в светогледа води до повишаване на емоционалността в трактовката дори на най-строго възвишените религиозни теми и сюжети, до разширяване на отвлечените средновековни художествени норми, до приближаване на цялото изкуство към реалната действителност. Поради тези причини общият характер на византийския художествен живот през палеологовската епоха може да бъде определен като Предвъзраждане”1 Новите явления произтичат първоначално от столицата на Империята, възстановена през 1261г. И нейните по-главни градски центрове.

В последствие влиянията се разпространяват във вътрешността на Балканския полуостров и периферните провинции, където настъпва съчетание между утвърдени местни традиции и новаторство. Творческият потенциал изтича не от сърцевината на монашеските братства, а от лица свързани и работещи преди всичко в градска културна среда. Преобладава градежа и украсата – иконопис, стенопис, пластика и т.н. на градски сакрални топоси или на такива в прилежащи по-малки селища около значителен град в сравнение с манастирските комплекси. Въпреки икономическото обедняване и настъпилите проблеми от военно-политически характер (въоръжени конфликти, външни набези, загуби на територии, промени в границите и др.), които носят след себе си отрицателни последици промените в художествената сфера притежават редица сходни белези с тези от Ренесансова Италия. След 1261 г. настъпва нов тласък и бурен възход в строителството на дворци, храмове, манастири и тяхната художествена украса с помощта на меценати-императори или висши сановници. През периода ХІІІ-ХV в. Константинопол се изявява като основен законодател и образец в тази насока. Заедно с византийската столица подем в изграждането на светски и сакрални топоси настъпва и в други градове: Мистра (резиденция на пелопонеските деспоти), Солун, Арта, Трикала, Трапезунд; в областите Македония, Епир, Тесалия, Тракия, Атонски полуостров (Света гора).

Принципите на палеологовското изкуство ярко контрастират спрямо тези от предходната епоха на Комнините. Творците от 11-12 век се придържат строго към нормите на традиционната византийска етика, която става задължителна в целия православен свят. “Към живописта се предявяват все по-големи дидактически изисквания; неутралният златен фон получава още по-голямо значение; архитектурните и пейзажните детайли са сведени до минимум или липсват; леките, удължени пропорции на фигурите върху този фон се възприемат като безплътни, телата се изобразяват подчертано плоскостно; движенията на светците се подчиняват на строг регламент; в колорита се използват такива преливащи се тонове, които придават на изобразеният персонаж оттенък на нереалност.”2 Тази схематичност и почти еднаквост на фигурите от Комниновата епоха се изгражда чрез няколко основни елемента: удължено лице, нос и брада заострена в края, чело високо и набраздено, коси често бели, строг, замислен поглед, сравнително малки очи и уста, позиция фронтална и статична, дрехи прави и покриващи изцяло тялото, което е видимо слабо, аскетично, с голям духовен заряд. Във връзка с отношението към временния, непостоянен земен свят, в тази живопис се оформя един твърде условен маниер, при който се избягва правата перспектива, пренебрегват се знанията за анатомията и светлосянката, дошли от античността. Възприема се така наречената обратна перспектива, при която линиите в изображението вместо в дълбочина водят към погледа на зрителя, събират се в него. Използват се декоративните възможности на плоското цветно петно, линията, символиката на цветовете, допълващи основно стилизираната форма (напр. Златно, бяло, синьо, черно, червено).”3 Разграничаването от тези стилови белези започва постепенно през втората половина на 12 век, при изписването на храма “Св. Пантелеймон” в село Нерези, Скопска област, от 1164 год. Тук образите отбелязват началото на прелом във византийската живопис като цяло, прелом, в който за първи път се усеща една забележителна предренесансова хуманистична чувствителност с реалистични и драматични нюанси, с интерес към човешката природа, с раздвижен емоционален стил.4 Най-интересните изображения са свързани с цикъла на Христовите страдания.

От тях със силно въздействие се отличава сцената Оплакване Христово. Тя е наситена с много движение, подчертано от силно приведени, плачещи, прегръщащи, приседнали, молещи фигури от които нито една няма в анфас. Допирът между телата изразява истинска скръб и трагизъм. Спазени са пропорциите на правилна човешка анатомия. Макар и все още анонимни, местните зографи подготвят гъвкавата възприемчивост към новите художествени тенденции и бъдещият разцвет през следващите две столетия в сферата на изобразителните изкуства. Влиянията от Константинопол и Солун се установяват трайно в хармонично единство с провинциалните възгледи и  похвати на работа.

В края на ХІІІ в. в църквата “Св. Богородица Перивлепта (Преславна)” в Охрид започва нов етап за живописта в югозападните български предели и Охридската архиепископия, който продължава през целия ХІV в. и началото на ХV в., и е свързан с художествената украса на значителен брой храмове – това е вторият златен век на живописното изкуство в този регион след края на ІХ и началото на Х в. Според надписа, който се намира над входната врата от вътрешната част на  притвора, църквата е изградена през 1295г. от византийския висш армейски сановник (офицер) Прогон Згур, роднина на Андроник II Палеолог. Тя притежава архитектурен облик  на вписан кръст осмостранно кубе и нейната олтарна част завършва с една тристранна апсида.

Във вътрешната украса на храма намира реализация един от важните принципи на палеологовското изкуство: излизане от анонимността и подчертаване на творческата индивидуалност. Зографите Михаил Астрапа и Евтихий оставят изписани своите имена на няколко места, свързани с образите на светците войни и тези на които те са кръстени – св. Михаил и св. Евтихий. Подписът на майстор Михаил е съхранен в цялост върху плаща на св. Димитър, а на Евтихий върху плаща на друг светец воин Прокопий. Подписът на зограф Михаил с неговото пълно презиме Астрап е запазен и върху меча на св. Меркурий. Съществуват хипотези относно произхода и мястото на обучение на двамата майстори, но те не разполагат с достатъчно детайлна и качествена аргументация. Голяма част от предположенията се ръководят от наличието на близък и значителен градски културен център, който от своя страна е непосредствено свързан с византийската столица. Солун е едно от най-вероятните средища, където са пребивавали зографите преди да поемат поръчката за работа в “Св. Богородица Перивлепта” от Охрид. От там те са възприели и най-новите художествени тенденции. Без съперници от края на XIII век, Михаил Астрапа и Евтихий поставят край на консервативния комнинов стил и налагат уверено промените в иконографията. Подобни професионални пътувания на зографи с цел изпълняване на поръчки, често на големи разстояния, обмяна на идеи или специализирано обучение в някои школи представляват утвърдена практика за цялото Средновековие /православно и католическо/ от една страна, а от друга – именно през XIII- XV век все повече майстори се отказват от анонимността. Тази тяхна “Аз”-ова реализация се приема от висшия светски и църковен елит като естествен и закономерен процес. “Изкуството на палеологовския период се характеризира с появата на художници, отличаващи се с ярки творчески индивидуалности, чийто “почерк” може ясно да се разграничи от “почерка” на техните съвременници. Имената на мнозина от тях са известни”5. Така например, редом с Михаил Астрапа и Евтихий, работили в Македония, редица константинополски зографи от гръцки произход намират поле за активна творческа деятелност в Грузия и Русия – Кир Мануил Евгеник, Теофан Грек, гъркът Исая, гъркът Гоитан и др. “Внесените в България, Русия, Сърбия и Грузия икони са били винаги първите посланици на новите художествени тенденции във Византия. Те са играели ролята на образци, по които са се стремели да се ориентират извънстоличните автори”6

В стенописната украса на охридската църква “Св. Богородица Преивлепта /Преславна/” Михаил Астрапа и Евтихий претворяват основните стилови характеристики от началния етап на Палеологовата епоха, които постепенно се усвояват през XIV- XV век в земите на целия православен свят. Те се концентрират в следните няколко аспекта: архитектурна и природна среда, битово-всекидневни детайли, ктиторски портрети, сюжетни линии, местоположение, брой и движение на фигурите, лицеизраз с изявена одухотвореност, мекота и топлота в чертите, психологизъм и чувствителност, жизнени багри. В множество от фреските се наблюдава увеличение спрямо художествените норми от Античността и пълнокръвната заобикаляща реалност. Охридските стенописи се родеят с тези от Солун и Константинопол. “Фигурите се изобразяват в силно движение, одеждите се развяват капризно, сложните, извити архитектурни здания са пълни с динамизъм, а за пространствените построения е типична известна дълбочина. Живописците обичат да рисуват пейзажи, да представят индивидуални образи /понякога народни и груби/, да се увеличат в изображения на драматични и патетични епизоди, да се приближават по-плътно до земната действителност.”7

Част от сферите, където се проявява светското начало във фреските са архитектурните елементи, пейзажния фон, някои променени детайли в религиозните сюжети. Зографите използват редица битови елементи, свързани с трапезата и всекидневието, насищайки с подробности популярни сцени като: “Тайната вечеря”, “Пилат си измива ръцете” и др. Изписването на съдовете, приборите и храната в едната композиция, а в другата свитъка, мастилницата, покривката, разкриват искрен стремеж към наподобяване на реално съществуващи предмети, дори и при малките детайли. Заедно с ритуалната храна – хляб и вино, авторите са изписали и зеленчуци (ряпа или моркови), което показва тежнение към местните традиции (Виж Приложение).

Интересът към пейзажа, сградите, павилионите, арките и колонадите от античността проличават ярко в следните сцени “Тайната вечеря”, “Молитва в Гетсимания”, “Пилат си измива ръцете”, “Оплакване на Христос”, “Томино неверие”, “Качване на кръста”, “Успение Богородично”, “Йоаким и Ана пред златните врати”, “Раждането на Богородица”, “Благовещение”, “Милването на Мария”, “Възкресение Лазарево”, “Божия химн на Йоан Дамаскин”, “Неизгарящата къпина и Моисей приема законите”, “Стълбата на Яков”, “Причестяване на Апостолите”. Архитектурата не представлява ням и мъртъв фон. Тя е изпълнена с живот, подпомага идеите и движенията, които се застъпват с основната композиция. Така например в сцената “Успението на Богородица” сградите се населяват от хора – от прозорците наблюдават полуприведени скърбящи жени, изобразени в частичен профил. Драматизмът тук се засилва от жестовете и лицеизразите на всички присъстващи фигури – многобройни ангели, светци, Христос, светски лица. Слизащите ангели отзад през отворената врата и отправящи се напред към центъра на композицията минават между сградите, като ги разделят на две почти равни части, създавайки впечатление сред възприемателите за дълбочина. Формите и багрите на архитектурата и пейзажа приближават изображенията към пълнокръвната действителност на реално произтеклите събития. Те засилват усещането за конкретност, отдалечавайки се от символиките на условността, на нереалното, на отвъдното измерение, лишено от материално зрими параметри. При разполагане на персонажите, сред син фон, който олицетворява небето, трансцедентното във философско-религиозен смисъл, зографите поставят често платформа, подобно на античните скулптори (Виж Приложение “Поглед към олтарната апсида”). Успоредно с човешки фигури, сцените се обогатяват с природа и архитектура. Това позволява разрастване на цветовата гама с нови багри и нюанси. Авторите разширяват старата основа на византийския цветови канон, който се утвърждава през 6 век и включва пурпурно, бяло, жълто (златно, светлина), зелено, черно, синьо. Включват се ярки, свежи, нежни, жизнени, наситени тонове, които контрастират с предходната приглушеност.

“Архитектурата и пейзажът изпълняват функцията на рамка, точно определяща размерите на композицията и отделяща една сцена от друга. Сградите и пейзажните елементи подчертават по-ясно значението на сцената, ролята на един или друг участник, изтъкват позата, движението, емоционалното настроение.”8 Сродни процеси се развиват и при Италианския ренесанс от 14 век (напр. Джото).

Класическите образци оказват своето въздействие и в рисунъка на фигурите, толкова много в палеологическите композиции, в моделирането на ликовете чрез светлосянка.9 Стремежът към възраждане на античните телесни форми се открива ярко в начина, по който са изваяни телата: с правилни пропорции, със загатнато движение или активирано такова, с преобладаваща жизненост, руменина и пълнота в противовес на аскетичните фигури. Интересна в този аспект е съпоставката между изображението на Богородица от олтарната апсида на едноименната охридска църква и лика на Богородица с младенеца върху бронзова релефна икона от с. Михайлово, Пловдивска област, 14 в. Близките изработки във времето предпоставят и сродна иконография. Тук влиянието на античните творби е подчертано с изпълнението на релефа в триизмерна форма и  “стойката на Поликлет” – левият крак на Богородица е силно извит настрана, фигурата стои на десния крак, а левият е в покой. Именно “стойката на Поликлет” е претворена от зографите Михаил и Евтимий в Охрид през 1295 година. И на двете места фигурата е стъпила върху платформа, откроява се пластичността, а движението е загатнато.

Множество различни и одухотворени лица наблюдават възприемателите от фреските. Движението на персонажите се разкрива както от техните непосредствени действия и жестове (напр. отделени от тялото крайници и др.), така и от често изписваните профили или полупрофили. По своите отличителни особености и съгласуваност с останалите черти на творбите профилното положение може да се откроява като ярка характеристика на стила.10 То се използва от майсторите в противовес на фронталността, изразяваща силно въздействащо послание, но успоредно с това покой, застинало съзерцание, вглъбение, неподвижност. Лицето в профил е дистанцирано от зрителя и заедно с движещото се (или статично) бяло принадлежи към едно пространство, което то споделя с други профили върху стенописната плоскост.11 Михаил и Евтихий използват пълния или частичния профил в хармония с динамиката и драматизма в сцените “Тайната вечеря”, “Оплакването на Христа”, “Предателството на Юда” и др. Творците отдават голямо значение на двата аспекта – фронталност и профил – като взаимосвързани носители на противоположни значения, когато такова противопоставяне е важно и съответно изграждат композициите си.12  Преки доказателства в тази насока са напр. главните образи на Христос и Юда и групираните около тях второстепенни персонажи в “Предателството на Юда”. В унисон с новите тенденции в изкуството профилът навлиза все повече като белег за участие в поизтекли реални исторически събития. Еднократно извършената историческа случка също носи символика, но тя се свързва с определен минал момент и не е идентична или подвластна на пространствено-времевите измерения на вечно неизменната, циклична, ритуална събитийност, реализирана в настоящия момент. Тези противоположни смисли се илюстрират от изображенията на светци, Богородица, пророци в Охридската църква, които са в анфас: напр. Богородица в олтарната апсида, св. Петър, св. Андрей, св. Меркурий, св. Георги, св. Димитър, св. Климент Охридски, св. Константин Кавасила, Божия химн на Йоан Дамаскин и др. Същият похват се забелязва и при ктиторските портрети. Профилът се разбира като по-развита форма, “свързана с конкретното и активното, а фронталната форма се изявява повече като носителя на сакралното или трансцедентното. Фронталните очи на главата, изобразена в пълен фас, които са близко до или на самото равнище на зрителните очи, задържат под леда на миряните и сякаш ги следват, когато се движат наляво или надясно. Такива образи се вземат като модел на вездесъщия, всевиждащ Бог.”13 Тези похвати за разкриване на лицеизразите и произтичащите от тях значения се родеят със стила на италианските ренесансови майстори.

Съществуват редица сцени, при които в сравнение с предходната епоха се струпват повече на брой персонажи. Истинско пренасищане с фигури се забелязва например в композициите “Оплакване на Христос”, “Предателството на Юда”, “Целувката на Юда”, “Успение Богородично”, “Възкресение Лазарево” и т.н. Авторите съчетават на едни и същи места усещането за драматизъм, оживление, динамика и емоционално-психологическите нюанси. (Виж приложение).

Телата, които са изографисали Михаил и Автихий се отличават със своята пълнота и жизненост, а лицата с руменина и свежест. Тук липсват слаби, бледи, изпити, немощни, прозрачно-ефирни аскетични образи. Техните дрехи са изрисувани с ярки тонове, а гънките и диплите им подчертават формите. Жестовете и движенията на едри, силни, здрави и енергични тела. (Виж приложение). Срещат се оголени телесни части – ръце, рамене, стъпала глезени. Облеклото напомня за това от Античността.

Зографите проявяват афинитет към мисловността, чувствителността и индивидуалността на персонажите. Опитват се да реализират първите стъпки за психологически характеристики на образите. Използват се светлосенки, а не линии за разграничаване на една телесна част от друга (напр. глава от врат).

Търсенето на дълбочина и нова перспектива най-добре може да се види в голямата композиция “Молитва в Гетсимания” (афинитет към триизмерност). Така също в сцената “Тайната вечеря” трите плана се разрешават с поставяне на преден план апостол, който стои пред масата, с втория дял на композицията – Христос с апостолите около себе си и с третия (най-задния) план, при който е изобразена архитектура.

Активната строителна дейност на сакрални топоси съпроводена със стенописна украса и високохудожествени иконописи образци в стила на Палеологовия Ренесанс продължава през ХІV и първата половина на ХV век. В град Охрид и неговата близко прилежаща околност били издигнати, обновени или декорирани с фрески около 40 църкви. От градските храмове това са следните: “Св. Никола Болнички”, Св. Богородица Болничка”, “Малък Св. Климент”, “Св. Димитър”, “Св. Константин и Елена”, “Св. Кузма и Дамян” (Мали Свети Врачи), “Св. Богородица Челница”, “Св. Богородица Заумска” (на 20 км от Охрид), “Успение Богородично” в с. Велестово, “Св. Спас” в с. Лескоец, църквата при манастира “Вси светии” в с. Лешани (на 30 км от Охрид), “Св. Георги” в с. Годивля. Успоредно с тях се изграждат и няколко пещерни църкви в периода от края на ХІІІ до ХV век, чиито стенописи са изографисани направо върху каменната скала. На брега или в непосредствена близост до Охридското езеро се намират “Св. Богородица” (Конео-старата рибарска махала), “Св. Еразмо” (на 5 км от центъра на Охрид), “Св. Стефан Панцир” (зад полуостров Горица), “Св. Богородица Пещанска” (до рибарското село Пещани).

Заедно с новите тенденции съществуват монументални стенописи, чиято изработка се свързва с естетиката и художествено-стиловите особености от епохата на Комнените. Това е църквата “Св. Йоан Богослов” от края на ХIII в. За всички останали изображения, които носят палеологовски характеристики, са налице няколко важни обединителни елементи: портретни тенденции; ново изписване на светлината и светлосянката; разказни композиции (наративни, повествователни); интерес към вътрешния, психологически, емоционален и чувствен свят на човека; подчертаване на неговата индивидуалност, одухотвореност и жизненост; естествена зрима архитектурна и природна среда; свежни, наситени, топли и по-многообразни тонове; повече фигури в движение с профилно или полупрофилно изображение; влияния от философско-религиозната, езиково-книжовна и художествена школа на психазма то втората половина на ХIV и първата половина на ХV век. Зографите продължават изобразителните принципи, заложени от края на ХIII в. В храма “Св. Богородица Перивлепта”.

През тези три столетия Охридската школа поддържа традицията за изписване на разнородни ктиторски портрети – лице от светския и духовния елит, успоредно с изображенията на високопочитани български светци, влезли в празничния богослужебен календар на целия православен свят, но с особено силен култ именно в тези региони. Белезите на Палеологовия Ренесанс се съчетават с ритуалните почитания от една страна, а от друга – те са свързани с реално пребивавали личности в град Охрид, работили тук и създали известна школа през IХ-Х в., с необходимостта от действителна личностна и общностна идентификация в най-трудните десетилетия на Късното средновековие преди турското нашествие на Балканския полуостров. Когато насилията и трагизмът стават всекидневие за всички християни, хората от Охрид и околността са имали нужда от реално упование, вдъхновение, надежда и специфични форми на етнична, идентичност. В църквата “Св. Йоан Богослов” се съхраняват до днес изображенията на Св. Климент Охридски, Св. Еразъм Охридски и охридския архиепископ Константин Кавасила; в Мал “Св. Климент” – образите на св. Климент Охридски и св. Наум; в св. Козма и Дамян” (Мали Свети Врачи) и “Св. Спас” (в с. Лескоец, ХV в.) – св. Климент Охридски с модела на средновековния град в ръцете. Ликовете на св. Наум, св. Климент Охридски и св. Константин Кавасила са изографисани и в храма “Св. Богородица Перивлепта” (Виж приложение). Традициите от монументалната стенопис се проявяват и в иконописта (Виж приложение).

Градът и неговата близка околност пазят мощите на св. Наум и части от тези на св. Климент (ръка): манастира “Св. Наум” и църквата “Св. Богородица Перилепта”.

В църквата “Св. Константин и Елена” са изографисани редица ктиторски портрети на охридски граждани. Това са йеромонахът Партений, неговият син Михаил и неговата майка Мария, архимандрит Никандор, внук на йеромонах Партений и четиричленното семейство на Йоан (Иван). В унисон с това сакрално пространство са и ктиторските портрети от северния и южния параклис на “Св. Богородица Перивлепта”, строени и декорирани през 1365 година. Тук са ликовете не само на висшия църковен клир, но и на светски лица – владетелски фигури. Това са прилепският крал Вълкашин, Охридският архиепископ Григорий II, синът на сръбския владетел Стефан Оушан – Урош, синовете на градския наместник севастократор Бранко (Григор и Вълко), архимандрит Йоан (Иван), Деволския епискот Григорий.

За целия православен свят през Средновековието понятието ктитор придобива значение на притежател и владетел. Ктиторите остават своеобразни меценати и през възрожденската епоха. Те се явяват инициатори на поръчки за изграждане на храмове, за украсата им с монументална стенопис, иконопис, каменна пластика и дърворезба, множество ритуални предмети, ръкописни книги и такива с миниатюри. Произходът на ктиторите от елитарните съсловия на градския социум, предпоставя наличието на значителни финансови средства, които те предоставят на майстори и книжовници от една страна, а от друга – на сакрални обновени топоси като безвъзмездни дарения. Често дълбинната християнска вяра се съчетава с патриотични чувства. Позициите, които заемат техните фигури в монументалната стенопис са винаги фронтални, с много редки изключения в полупрофил. Зографите поставят ктиторските ликове в традиционно установени координати, които са характерни по принцип за трансцендентните персонажи (Бог, Светци, св. Апостоли и пророци, ангели и архангели). Именно изображенията в анфас разкриват притежаваните от висшия елит власт, чест и авторитет, постигнати чрез Богоугодни дела ( няма власт, кожято да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени: Рим. 13: 1-2). Тези реални личности са развивали през целия си жизнен път добродетели, които сплотявали миряните от една страна, а от друга – укрепвали устоите на православната вяра и църква, светските и сакрални топоси. Това са благоговението пред Бога, предаността на Божията воля, благоговението пред светинята (почитание храма инеговите светини). Фронталните ликове стоят неподвижно, гледат възприемателите втренчено и се превръщат в част от сакралното време и пространство. Те въздействат чрез силата на вечността.

Извън гр. Охрид са съхранени следните портрети:

-деспот Йоан Оливер (1330-1355), който дарява с пасища, села, метоси и възстановява църквата към Лесновския манастир до с. Злетово, близо до гр. Кратово;

-крал Стефан Душан, кралица Елена, семейството на деспот Оливер – 1341 г.;

-Севастократор Владко и жена му Владислава, ктиторска композиция от храм “Св. Никола” в с. Псача до гр. Крива Паланка – втората половина на ХIV век;

-портрет на крал Марко, Марков манастир край гр. Скопие – 1376/1377 г.;

-ктиторите Тоде и Булка, църква “Св. Спас” (“Възнесение”) в с. Лескоец, близко до гр. Охрид – 1462 г.;

-ктиторът кир Димитър от Топличкия манастир край гр. Демир Хисар – 1536/1537 г.

-семейна двойка ктитори от църква “Успение Богородично” в с. Дивле край гр. Скопие – 1603/1604 г.

-портрет на Купен в Слимничкия манастир край гр. Преспа – 1606/1607 г. и др.

Ктиторските ликове носят редица стилови белези, които са характерни за художествената система на изкуството от Палеологовия Ренесанс: овални, одухотворени, жизнени (на места леко румени) и силно индивидуализирани лица; топъл, ярък и многообразен цветови колорит; фигурите носят в ръцете си свитъци или храмове; реалистично представяне на костюмите, което подпомага да се определи с точност осциалната и етническата принадлежност на носителите им; едноцветен фон и съпровождащи в близост надписи с конкретно съдържание; зографите се интересуват с изключителна прецизност от детайлите в даровете, облеклото, прическите, брадите, бижутата; пълнокръвни енергични фигури с правилни анатомични пропорции, чиито регламентирани жестове не променят естествения им вид. Майсторите зографи съчетават в едно хармонично цяло типология и конкретност при ктитордските образи.

Иконописта през 13-14 в. следва художествено-стиловите особености на развитие от стенописта. Влиянията на Палеологовия Ренесанс настъпват по две линии: изработка на икони от майсторите Михаил и Евтихий – “Евангелист Матей”, 1295 г. И подаръци от местните архиепископи, непосредствено свързани с висшата църковна и властова йерархия в Константинопол. Иконата Христос  Содержител е дар от охридския архиепископ Константин Кавасила 1262-63 година, а “Благовещение” от архиепископ Лъв, ХII в. Лицата притежават подчертана одухотвореност, топло излъчване и овална форма, а телата  (с дрехите) имат пластичност, обем, движение, правилни анатомични пропорции, характерни за античната образна система. Към най-добрите творби се причисляват “двойните икони”, “Богородица Душеспасителка”, с “Благовещение” и Христос Душеспасител с “Разпятието”, най-вероятно изпратени от Константинопол като дар от владетеля Андроник II до архиепископа Григорий I през ХIV век. В “Благовещение” и “Неверието на Тома” от ХIV в. Важна роля в изображенията играе архитектурата.

Зографите възприемат един нов, по-различен художествен стил през палеологовския период както при стенописите, така и при иконописта – наситен с повече свобода, одухотвореност, светлосенки, елементи от околната природна и архитектурна среда.

Принципите на Палеологовото ренесансово изкуство, както и Охридските майстори в частна степен, реализират редица сродни тенденции на развитие в живописта спрямо философско-религиознотоучение на исихастите и Търновската книжовно-езикова школа от ХIV-ХV век. Българите черпят от опита на Византия, но пречупват всичко през своите местни традиции.

Творците изявяват активна авторова позиция спрямо обекта на изображение, напускат тоталната ананимност, незабележимост и скромност. Те вече не се представят така нищожни и грешни, както по време на ранното и същинското средновековие. Имат свое ново самочувствие, творчески поглед, насочен към действителността и реалния човек, свои наблюдения, чувства, предпочитания и отношение. Те се родеят с пълнокръвните италиански ренесансови личности.

Изкуството продължава да бъде религиозно, успоредно с което развива реалистично, правдиво убедително изображение, наситено с изящност, експресивност и емоционалност. Търсенето на истинно познание, красота и естетика в живописта и литературата (атографски и химнографски творби, в по-малка степен историографски и правни съчинения) се основава главно върху изомражение на реални случки и персонажи, многообразие и точност в детайлите, природни и архитектурни пейзажи, масови сцени, изпълнени с конкретност, плътност и свежи багри. Творците се интересуват от човешката личност, от нейната индивидуалност, вътрешен свят и психологическо състояние. Образите се разкриват предимно чрез извършените от тях дела. Движението на фигурите е основен творчески похват. Те стават по-плътни, по-ярки, по-енергични, по одухотворени, по-земни. Правилната човешка анатомия е израз на тази естетика, реалистична прецизност и документалност. Тя е в синхрон с правилната перспектива и погледа в дълбочина (напр. до три нива). Характерна местна отлика е проявата на патриотизъм при избора на определена част от персонажите.

Художествено-естетическите особености при иконописта следват тези от монументалната стенопис за ХІІІ-ХІV в. Част от майсторите стенописци в Охрид изработват и икони. Те усвояват редица нововъведения чрез пристигнали дарове-образци от Константинопол за местния градски елит. Ликовете на св. Климент Охридски и св. Наум запазват в най-голяма степен елементи от стария традиционен изобразителен стил: напр. литийната двустранна икона от гр. Охрид, ХІV в. Най-ярки в тази насока са вертикално удължените пропорции на фигурите и златният фон.

След превземане на град Охрид от турците през 1408 г. творческият потенциал започва постепенно да стихва.

Стилово-художествените живописни характеристики от “Св. Пантелеймон” в с. Нерези, Скопско и “Св. Богородица Перивлепта” в Охрид (ХІІ-ХІІІ в.) изпреварват във времето постиженията на Джото от Италианския Ренесанс.

БЕЛЕЖКИ:

1) Лихачова, В. Изкуството на Византия – 4-15 век. – София, 1987, 161-223

1991, 434-443

2) Лихачова, В. Изкуството на Византия – 4-15 век. – София, 1987, 150-155

Виж: Бычков, В.В. Византийская эстетика. Теоретические проблемы. – Москва, 1977

3) Прашков, Л. Икони от България ІХ-ХV век. – София, 2000, 3-9

4) Ангелов, Д. За средновековната живопис в Македония (ХІ-ХІV век) – “Македонски преглед”, 3 (1995), 73-91

Виж: Македониjа: културно наследство. – Скопjе, 1995, 102-124; 142-145

6) Пак там

5) ЛИХАЧОВА, В. Изкуството на Византия – 4-15 век. – София, 1987, 199-204; 209-212

6) Пак там, 211

7) Виж: АНГЕЛОВ, Д. Византия – възход и залез на една империя. – София, 1991, 436-440

8) ЛИХАЧОВА, В. Изкуството на Византия – 4-15 век. – София, 1987, 166

9) Пак там, 165

10) ШАПИРО, М. Художник, общество, стил. Избрани студии и статии. – София, 1993, 309-331

11) Пак там

12) Пак там

13) Пак там (Трансцендентната фигура е неподвижна със своя самостоятелна ос)

Eлинският гимназион и колежът  “Св. Кирил и Методий” във възрожденския Пловдив  

Първата общинска училищна сграда била основана през 1780 г. под названието Централно гръцко училище и се е намирала на акропола в съседство от южната страна с църквата “Св. Димитър”; то е било предназначено за средно образование, тъй като постъпващите в него е трябвало да знаят да четат, пишат и да имат елементарни други познания 1. Светската програма се изгражда въз основа на гръцки уроци по аритметика, двойно счетоводство, така необходимо за заниманията с търговски операции, граматиката на Ласкареос /Константинос Ласкарис 1434/1501 г., византийски учен; автор на граматика, която е преиздавана многократно/ с преподаване и годишен изпит изцяло на гръцки език.2

Първият учител в Елинския гимназион бил йеромонах Антим, който притежавал голямо класическо образование и необходимите препоръки от владиката. Вътрешната йерархия се състояла от един главен и двама подучители с гръцки произход или споделящи гръцката идея. Сред преподавателския състав преобладавали светски лица намиращи се в пряка близост или чрез посредници от филипополци до митрополията. Тя от своя страна се грижела за одобрението или неодобрението на появилите се кандидати. Същевременно Главното училище в Пловдив имало свое гражданско управление от челебии, които се ангажирали с финансовата издръжка на заведението главно от дарения и постъпили приходи към черквата “Св. Богородица”, и упражнявали обществен надзор – външно настойничество, чиито основни правила влизали към Устава на гимназията.3 Учениците произхождали както от градската среда, така и от провинциалната на санджака. Техните учители често били наемани отвън, ала след пристигането си те се установявали за няколко години в Пловдив, постепенно се приобщавали към активен градски живот, спечелвали влияние сред различни социални кръгове. Времетраенето на договорите им зависело от показаните резултати на годишните изпити, спазването на ежедневните им задължения, бъдещото професионално развитие на възпитаниците им и от характера на общественото мнение. След двегодишен престой – 1828/1830 г., и неразрешими пререкания с местните гръкомани Иван Георгиев Селимински подава своята оставка напускайки окончателно града.4

Гимназионът утвърдил печатната книга със светско съдържание за обучение на своите възпитаници. Тя отговаряла на новите социално-икономически и духовни потребности в обществото: малък формат, масов тираж, бързо разпространение, лесно достъпна като пазарна цена и място на закупуване, общополезна, точна и научна информация, добро помагало за последвалата професионална специализация, увлекателно и забавно всекидневно четиво. Нараства времето за четене и необходимостта от четене. Значимостта на училищната институция се доближава до тази на църквата: започва да съсредоточава около себе си все повече граждански интереси, оформя сборно място за обучение, общуване и възпитание, разпространява различни идеи, радетел е за нови ценности и професионализъм, обръща се към практическата житейска реалност, притежава голяма аудитория от съмишленици. Тя е средоточие на единствената до тогава публична библиотека в града – книгохранителница.5 През 1846 г. избухва голям пожар на Трихълмието, в който изгаря сградата на Главното училище.6 За построяването на друго здание честния чорбаджя Стоян Теодорович Чалъкоглу свиква събор в митрополията на всички първенци за набиране на спомоществования; Към общите усилия допълнително се присъединили Белово, Пещера, Батак и по-главните села от областта, но когато се поставил въпросът за преподаване на български език от един учител се получил категоричен отказ от страна на всички гръкомани /гудили/ и владиката Хрисант.7 Тяхната съпротива отхвърлила участието на българите в общото съдружие от една страна, а от друга – послужила си със събраната школска сметка на дарителите от чорбаджи Стоян за доуреждане на започнатата начинание.

В Елинския гимназион са се обучавали само момчета. В него са учителствували четирима гърци и един турчин – Самуркаш ефенди, който е владеел добре гръцкия език.8 Гръцките преподаватели забранявали да се говори български език в училището при междуличностните контакти и в самия учебен процес, отнасяли се високомерно към тези, които не са гърци, не приемали учениците с национални облекла, а само с универсални европейски дрехи, при опитите за съпротива директорът кир Ксантос си е служил със заплахи за насилие /употреба на насечени върбови тояги/ според мемоарите на Любен Каравелов. Част от самоопределилите се за гърци учители  остават за него със съмнителен произход – г-н Славиди, кир Ксантос от гр. Сяр. Преподаването на антична философия и гръцка история намирало търсените аргументи за превъзходството на една етническа общност над друга изключително в миналото, увеличавало дистанцията между тях, подхранвало усещания за изолация, излишество, малоценност, непотребност, маркирало нишки за противоречия, объркване или замъгляване на съзнанията, подценявало реалните кръвнородови връзки. Учителите притежават морални качества, които всяват чувства на страх и отвращение, по-скоро отблъскват, отколкото да приобщават, посредством езика и материята засилват противопоставянето в гражданското общество – горделиви, високомерни, надути, презрителни към всичко, което не е елинско, присмехулни, иронични към това, което не е преминало през чистилището на фанариотската цивилизация, гледат на българите /болшинство в училището/ със съжаление и пренебрежение.9 Сведенията от Любен Каравелов се потвърждават и от анонимна статия в “Цариградски вестник”, 1859 г.10 Гръцката общност от Пловдив назначава само истински гърци в своята гимназия за учители. Те трябва задължително да са “родом елини, с елински чувства”. Когато няма такива налице, учебното заведение е стояло затворено. То е имало двама учители българи – “родом туземци”, дипломирани в Атина и Париж, но тяхната българска кръв се е сторила твърде недостойна за качеството на образователния процес според пловдивските гърци, които впоследствие биват уволнени. Не професионалните способности, а елинският произход гарантира високото ниво на преподаване на следващите двама. Гърци се избират и за Настоятелството към гимназиона. Това се отнася и за другите три елински училища в града, където учители и настоятели са все гръцки поданици. Българските фамилии, изявили своята принадлежност, равносилна на различие, са целенасочено отхвърлени от съвместни дейности. В непризнаването, равностойно на “другия” от гръцкото интелектуално съсловие, пловдивската българска общност вижда един път, който не води към истинско просвещение.

Чрез чорбаджи Стоян Теодорович Чалъков българите закупуват парцелиран участък на Трихълмието, срещу черквата “Св. Димитър”, където започват да строят сграда за самостоятелно класно училище и през 1850 г. то отваря врати с главен учител Найден Геров.11

Пространствените координати на двете гимназии се разполагат в близост до стари сакрални места на акропола утвърждавайки исконния център на града в социален и духовен аспект. Тепето е защитено от нежелани или недобронамерени чужди заселници. Пред очите на целия християнски православен елемент се извършват процесите на обучение. Създават се реални възможности за контрол, за пряка намеса, за санкции или поощрения. Централната позиция, заемана от топосите, засилва представителността и авторитета на институциите. Възприятията за наше училище се успоредяват с нашия квартал, нашия град, нашата земя, които кореспондират неотменно с представите за роден език. Разположението на мястото сред махалата създава възможност за общностно обединение от една страна, а от друга – провокира дълбоко личностни, интимни чувства на привързаност. То носи и част от белезите на опорната точка за истинност, непреходност, постоянство, жизненост, дълготрайност, съхранява множество упования, надежди и форми на сомоопределение. “Езикът в него се схваща като средоточие на народностното самосъзнание, той е пъпната връв с миналото с предците и дедите; съхранява, носи и предава паметта от векове, преминава в нас от майката, от родината; преживял историческите страдания и обругателства, той е израз и на радост, и на наслада, от красотата и богатството, които носи в себе си”.12 Координатите и характерът на гимназиите подчертават разделението между българи, гърци и турци във Филипополи. Те са част от по-общи процеси протичащи на Балканския полуостров. Потребността от съществуването на такива обществени сдания се ражда на Трихълмието, инициативата се поема от богатите търговско-занаятчийски съсловия. “Отношението към усвояване на другата не-своя култура, проникваща постепенно чрез училищата се колебае между два полюса: чуждото като модел и чуждото като антипод; и в двата случая другото е обект на познание и интерес”.13

***

По повод на първите изпити, проведени в Българското епархийско централно училище “Св. Кирил и Методий” в Пловдив, през 1851 г. се появява анонимна статия от гръцки филолог в брой 398 на “Босфорски телеграф”, изпълнена със завист към българите и злостни нападки с необоснована аргументация, целящи противопоставяне на учебното заведение като към българско по своята същност. Авторът си служи с “безсрамни лъжи и черни клевети, иска да направи раздор между тях и някои от гражданите, които се имат за гърци”14, опитва се да ги представи на света единствено според неговата възможна гледна точка. Българите реагират веднага по страниците на печата – излиза статията “Продължение на Отговора заради Българското в Пловдив училище”, в “Цариградски вестник”15, в която фигурират първите сведения за главния учител, хвърлящи светлина върху формиращото се учителско съсловие в града. Той се е образовал за учител в европейско учебно заведение – Ришельовския лицей в Одеса, затова селският му произход не унизява достойнството му; не е пристигнал сам, а е поканен от самите граждани, които му заплащат финансова издръжка за положения труд и определят неговия договор за назначение; не е събирал сам ученици от околните села, а като се е прочуло, че  в Пловдив се е отворило Българско школо, юношите от областта пристигнали да се учат тук. Работата на гимназиалния учител е възможна само в градска среда. Обикновено той е приходящ, не живее в родното си място – постоянно е в движение, отива там, където имат нужда от него и където може да разгърне способностите си. ”Човекът, чиято професия е да пише или преподава, или двете едновременно, занимавайки се с учителска и научна дейност, интелектуалецът се появява със зараждането на градовете. ”Разцветът и възраждането на градовете са съпътствувани от интелектуалното развитие”.16 Голямото градско поселение и науката събират преподаватели и учащи се гимназисти заедно на една територия. Първоначално Найден Геров е бил и директор на Българското епархийско централно училище “Св. Кирил и Методий”. Управлението на гимназията е поверено на духовник, а на светски учител с висша образованост, чиито лични способности, известно трудолюбие и усърдие се смятат за добър успех и добра основа. Професионалният ценз е гаранция за качествен избор на управител и учители, “человеци с доста основателно учение”. По време на лятната ученическа ваканция преподавателите също ползват отпуска. Така например през 1859 г. директорът  Йоаким Груев отпътува за Цариград, за да направи една разходка.17 Този, който е завършил висше образование има привилегията да приеме управлението и да получи звание.На 27 май, 1863 г. г-н Константин Геров, който се е дипломирал в Московския университет, тръгва за София като главен учител на онези учебни заведения.18

“Интелектуалецът признава необходимата връзка между наука и обучение и е убеден, че науката не бива да бъде трупана сама за себе си статично, а трябва да се създава и прилага в движение, чрез постоянен опит в практиката; училищата са работилници, откъдето се изнасят идеите като стоки”.19 Инструментът на интелектуалеца е духът му, а книгите са работните му сечива.20

През 60-те години на ХІХ век в пресата започват да се появяват съобщения – обяви за търсене и предлагане на преподавателска работа. Общината излага своите изисквания, които опират главно до научната подготовка на кадрите, а те  от своя страна влизат в преговори с конкретната община-работодател, ако имат необходимото образование и право за практикуване. Общината раздава учителските заплати и определя жилищата им. Вестникът започва да играе ролята на социален посредник в този вид взаимоотношения.21

По своя състав учителското съсловие е изключително от мъже. Такова то остава до Съединението през 1885 г. Професията се налага като мъжка, поради големите рискове, с които е свързана: често пътуване, учене в чужбина, откъснатост от род и фамилия, смяна на местоживеенето, преговаряне за договори относно работни места и парични възнаграждения с общински управи и настоятелства, физическа застрашеност от враждебно настроени етнически групи, попадане в сериозни разпри и конфликти /жертви на преднамерено интригантство22/ и др. Всички тези дейности са били непосилни за една сама жена през ХІХ век. Малко жени напускат страната, за да се учат навън, дори посещението на градските пазари в Пловдив веднъж в годината за селските жени е събитие. Пътят на реализация не опира до персоналните намерения на жената да се образова, да работи, да пътува. Нейните предпочитания в подобни насоки не са водещи, тя е задължена да изпълнява определената й нормативна позиция на социално поведение от обществото още от  раждането. Важно е преди всичко отношението и възприятието на околните, съобразено с традицията и конкретната социалноисторическа обстановка. Тези прояви се отнасят до координатите на гимназии, колежи, “висока наука”, по-високо образование, университети.

Възрожденският интелектуалец се изтръгва от лоното на църквата и духовенството.23 Той е светски човек с модерно образование, изповядва основните библейски ценности, но вече не е така подвластен и така тясно обвързан с църковната институция, както книжовниците дамаскинари, свещениците по манастирите и килийните училища. Учителят в колежите извоюва позиция, която е била приоритет на духовните лица. Тук духовниците са били особено ревниви и не са допускали намесата на жени. Освен разделението на мъжки и женски дейности, ролята на църквата, големите и чести разстояния за пропътуване изключително въздействие оказва и фактът, че през ХІХ век Пловдив и всички български земи от поробеното ни отечество се намират под властта на Високата порта в рамките на една феодална империя. Макар и да навлиза в Европейска Турция, прогресът все още напредва с бавни стъпки. Жените преподават в начални училища за малки момичета и в Девическото, където ученичките са на прогимназиална възраст. Те нямат право да отиват в мъжката гимназия “Св. Кирил и Методий”. Разделението на учебните заведения е в съответствие с разделението при преподавателите. Девическото училище се управлява от г-жа Радка П. Гугова. В него учителствуват г-ца Анастасия Узунова, г-жа Теопемта. То има главно спомагателни функции – да възпитава в граждански добродетели  бъдещите жени, за да станат достойни съпруги; да спомогне за разпространението на българския език и дух в града. Малките девойчета, които у дома си са гъркинчета, с успех учат български език и се “поят с народно чувство”. Голяма надежда има в тях българската общност, защото един ден те ще започнат да се самоопределят като истински българки, ще могат да изхвърлят от домашния си кръг гръцкия език и да го заместят с народния /майчиния/. Жените не могат да учителствуват в Главното мъжко училище, но мъжете имат право  да преподават в Девическото. Пример за това е дейността на г-н Зафиров, който е работил и на двете места. Като цяло броят на мъжете учители е по-голям. Те от своя страна заемат възловите места в йерархията на науката и образованието, издават учебници и книги, имат преводи и публикации в периодиката.

Главният учител в “Св. Кирил и Методий” поема задължението да открива винаги годишните изпити със слово, произнесено най-тържествено пред всички присъстващи – колежани, родители, градска интелигенция, елитно духовенство, чуждестранни гости /напр. консули/, високопоставени турски чиновници от управлението на Пловдив, всички първенци на различните народности в града. Способностите и достойнствата на главния учител са причина, поради която той е известен сред мнозина, набира професионален авторитет сред обществеността, далеч извън границите на Пловдив, от всички околни села и градчета идват да се учат ученици. През 1861 г. в централното училище “Св. Кирил и Методий” се преподават четири езика от следните учители24: български и турски, които се водят от г-н Йоаким Груев, френски и гръцки от г-н Ф. Зафиров. Като важна новост се смята изучаването на “гласна европейска музика”. Тя се преподава от г-н Кларк, протестантски мисионер, на когото се възлагат надежди и за английския език. Поради достойнствата на учителите и добрите успехи на учениците много от пловдивските погърчени българи /гудили, лангери/ довеждат децата си в тази гимназия да изучават  българския език и да слушат наука от български учители.

Образувалите се постепенно нови съсловия създават и нови взаимоотношения помежду си. В периодиката започват да се обсъждат възникнали проблеми относно употребата на насилие от някои не дотам образовани учители, прояви на саморазправа спрямо ученици от различни възрастови групи. Грубото отношение, самовластие и отмъщение се смятат от пловдивчани за недопустими качества, отживели времето си, оронващи преподавателския авторитет. Те отблъскват младите, нарушават комуникацията и необходимата хармония в целия образователен процес, влизат в противоречие със светските принципи и европейския дух в школото. Разстройва се животът в града. Българското гражданство взима участие в публичния диспут и порицание относно провинилия се учител Никола Ковачев Пиперка, чието “безсъвестно, зверско поведение” и “безхарактерност” не само прогонило част от възпитаниците по чужди учебни заведения, но оронило престижа и на самия колеж.25 Всеобщата загриженост, съпричастност и участие в учебното дело успоредно с начините на финансиране характеризират училището трайно като обществено, демократично начинание, където правото на грижа или намеса се преживява като дълг. Същевременно то е изисквало точно съблюдаване на вътрешната йерархия, ред и дисциплина.

В новоизградената, добре уредена гимназиална сграда през 1868 г. има стаи за живеене на учители и ученици дошли от вън. Учителите преподават науките по “гимназический ред”, приближен до европейския. Същевременно те продължават обучението по различни езици. Дописката във в-к “Македония” от 1868 г.26, от черковното настоятелство – архимандрит Дамаскин, съдържа в себе си главните правила за назначение на преподаватели в Пловдив, които се превръщат във всеобщо принципно положение за страната. Учителят представлява себе си чрез мястото, където е завършил науките, които има възможност да практикува, труда си, уговорената заплата с настоятелите и стриктното явяване в определения ден за работа. Обикновено набирането на кадри се извършва през летните месеци, преди започване на учебната година. Изключения правят някои случаи на заместване поради заболяване на титуляра: “Пловдивската община търси един учител, който да може да замени Йоаким Груев. Онези, които се усещат способни за това нека се отнесат до речената община”.27 Често лицето, което търси назначение, само пуска известие за себе си в пресата. Редакцията на вестника се явява средищно място, където общината или директорът на някое школо биха се обадили, за да осъществят контакт, ако желаят /напр. в-к “Македония”, 1868 г./. Градската община редовно обявява в периодичния печат, че иска да намери учители, завършили университет и познаващи добре народната ни филология за гимназията “Св. Кирил и Методий”.28 Тя е средището, където се извършват споразуменията върху заплатите.

Набирането постепенно на нужния брой от “учени учители по различни науки” е предпоставка за изпълнение на целите, които си е поставил колежът “Св. Кирил и Методий”. Известията за търсене на работа продължават през 70-те години. Университетските дипломи са сигурна гаранция за професионален ценз.29 Търсени и уважавани са специалностите българска и славянска филология, немски и френски езици.

Пловдивските граждани нямат изисквания към произхода и потеклото на преподавателите. Обикновено то е от средните широки народни слоеве. Гражданите се уповават само на високата образователна подготовка на учителите, чието минимално ниво, служещо като надеждна основа е завършването на пълна гимназия. В българските училища учителствуват по принцип главно българи  по основните предмети с малки изключения за турския език. В края на 60-те години в Пловдив работят в мъжката гимназия архимандрит Дамаскин, поп Златан, Х. Стоянов, Д. Славчев, Н. Караджов, С. Зафиров и Хафъз ефенди, а в девическото училище – Рада Гугова, Поликсения Х. Горгиева и С. Зафиров.30

Образованието на много българи в чужбина и завръщането им у дома като преподаватели създава възможността за навлизане на преки културни влияния от редица европейски държави. Европа като цяло се превръща в образец на културен модел за усвояване, сравняване или прилагане. Както преводните, така и авторските учебници и помагала се съставят в унисон с най-добрите от континента. Всички профили на знанието, съществували през ХІХ век се възприемат за изучаване в гимназиалните курсове. Пловдивският колеж следва тенденцията за хуманитарна насоченост /Габрово, Белград, Одрин и др./: застъпени са множество езици – български, гръцки, турски, френски, руски; свещена история; всеобща история; риторика; логика; православен катехизис; философия; антропология; естествена история; землеописание; краснописание. Въвеждат се и природоматематическите науки: аритметика, геометрия, физика, алгебра.31 Училището е подтотвяло своите колежани на елитно европейско равнище. Освен заниманията със задължителната учебникарска литература, те са имали достъп до богата училищна библиотека. Школото е мястото, където се кръстосват пътищата на множество чужди култури достъпни за изучаване и разбиране, оформя стремежи към подражание и опити за съпоставка между свое/несвое, източно/западно, християнско/ислямско, европейско/балканско, славянско/неславянско или самобитно българско и всичко друго. Именно тук “чуждото” започва да прониква безпрепятствено в “нашето” по линията на специфично познание, мислене, оценки, поведение или психологическо приобщаване; българинът напуска постепенно своята патриархалнопровинциална затвореност /изолация/, заживява в и чрез света. Българите не променят своята личностна и национална идентичност, но колежът създава желание за съизмеримост на родното с общовалидното или общочовешкото.32 За тях западната култура е културата на цялото човечество, господстваща над всички останали култури, затова е необходимо интеграцията на българския творчески дух в нея – това е пътят, по който националните ценности ще придобият универсално признание.33

В училището е пребивавала голяма част от интелигенцията, която от своя страна е обучавала и продуцирала нова интелигенция. Именно те стават водещи фигури в общността. Отговорностите, поемани от един директор с управлението на “Св. Кирил и Методий” са по-големи от тези на неговите колеги. Той остава представително лице на гимназията за целия град, полага грижи за всички ученици, отговорен е за вътрешния климат и взаимоотношения, поддържа връзките с Настоятелството. Към него се отправят публични критики, когато не изпълнява задълженията си. Техните автори в периодиката са гимназисти или граждани от българската общественост. Неспазването на нормите от страна на директора може да навреди върху авторитета на българската народностна група, да я злепостави пред други етнически общности в Пловдив. Възпитаниците на “Св. Кирил и Методий” изобличават своя директор г-н Христо Пулеков по страниците на в-к “Македония”, 1869 г.34 и го приканват да не ръководи  народното училище, както би се разпореждал в собствения си чифлик. Протурски настроеният, известният с аморалните си действия директор г-н Павлов, губи доверието на своите съграждани, имащи права да порицават. Неговото име става нарицателно за хора с антинародно и антиобществено поведение. Образът му рефлектира неблагоприятно върху гимназията. В пресата се появяват силни емоционални определения спрямо директора, които функционират като понятия-характеристики: “Павлов-ефенди”, “най-верното мекере на Гешо-оглар и на Каблешкова”, “мекере”, “едно низко и подло животно”, “роден за шпионин”, “полутурчин, достоен за презиран”.35 От 1873 г. до декември 1875 г. управител е г-н Димитър Благоев. Много учители започват да злоупотребяват през 70-те години с новия начин за преподаване, наречен “звучна метода”. Водени от желание да получават по-големи заплати, те се препоръчват за възпитаници на “Св. Кирил и Методий”. Жертва на това чисто шарлатанство от една страна се оказват учениците, а от друга – името на Пловдивската гимназия, на което “докарват срам”. Нямайки разбиране от професионална работа, тези учители се легитимират за звукари от школата в Пловдив и заблуждават много български общини. Явлението се разраства бързо. За да се спрат подобни прояви, учителският съвет от Главното училище излиза с регламент в печата, наложен като задължителен.”Само този учител може да се счита за техен ученик, който има свидетелство потвърдено с училищния печат и учителските подписи; а на онези ученолюбиви младежи, които искат да изучават  звучната метода, се известява, че за да се ползват нещо от нея, те трябва да дохождат в началото на септември, когато почва учебната година. И ако искат да вземат свидетелство е нужно в свършването на годината да държат изпит най-малко като ученици  от 3-тий клас /чин/”36. За подготвени да преподават по този метод започват да се смятат само тези учители, които имат диплома от Пловдивското училище. За да се усъвършенстват постоянно, те трябва да пишат “разсъждения върху педагогически предмети и да правят практически изложения за изучаването на предметите”.37

***

Учителското съсловие от Пловдив, както и в страната, няма свои сдружения от професионален характер. Такива сдружения имат в сферата на интелектуалците  само колежаните, които се подготвят за учители и свещеници  – “Св. Кирил и Методий”.

Веднъж годишно учителите се събират на събор в училището, където взимат решения относно науката и образованието. Епархийският събор има за цел да достигне  до обща съгласуваност за вътрешното устройство на училищата от една епархия, да експериментира възпитателна и учебна методика, да се направят предложения за управлението на учебните заведения, за учебници, програми и устав, да се предлагат средства за отстраняване на възникналите проблеми и неуредици, да се разглеждат начините, чрез които учителите могат да се усъвършенстват в званието си. Епархийското школско управление определя мястото, времето и продължителността на събора. Всички учители и учителки от епархията са членове на събора. Те са задължени да присъстват. Могат да отидат и училищните настоятелства, ако пожелаят. Право на глас при вземане на решенията имат само дипломираните учители. Членовете на събора получават известия /писма/ за предстоящото събитие един месец по-рано. На него се избират двама писари, които водят протокола, чийто препис се изпраща от председателя до епархийското училищно управление. То трябва да изпълни решението на събора. Финансовите средства за пътуването на учителите се поемат от училищата им.

За първи път учителски събор се е провел в Железник – Стара Загора през 1868 г. Оттогава води началото си  традицията за подобни професионални събирания на високо ниво. Израстването на гимназията “Св. Кирил и Методий” като елитно учебно заведение става причина за свикването на учителския събор в Пловдив през 1870 г.; След това всички останали епархийски събори се състоят в този град, защото “откъм училищно отношение тази област надминава всяко друго място из отечеството ни”.38 Тук присъстват по-главните учители от санджака, разглеждат се всички училища на три нива – начално, прогимназиално, гимназиално, създават се програми за трите нива на образование и наука, които предстоят да се преподават на учениците във всяко едно от тези заведения.

Председател на събора през 1875 г. в Пловдив е г-н Димитър Благоев – директор на гимназията “Св. Кирил и Методий” /1873 – 1875 г./. На неговата професионална вещина, организаторски способности, търпение, подход към събеседника и умение за комуникация се дължи твърде големия успех на учителския форум. Чрез тайно гласуване учителите решават сами, без външна намеса, да разискват върху учебници и други научни помагала, след което да определят кои от тях ще бъдат включени в учебната програма. Срещу това решение остро реагират собствениците на книжарници и продавачите на книги – т. нар. книжари, чиято дейност е синкретична. Учителското съсловие става инициатор за разделение в труда на интелектуалците. Те настояват всеки да специализира точно това, за което е учил; това, за което има признат ценз. Книжарите от своя страна издигат в култ писаното слово, проучват пазара на книгата и я разпространяват на големи територии, сред разнородни възприематели. Те даряват и продават книгата  или учебника, но не я или го преподават. Практическата образователна работа сред учениците им липсва, затова учителите мислят, че определено знание – по-високо и по-научно, за тях е недостъпно. Учителското съсловие изповядва принципа за обща хармония, равновесие и взаимно допълване между специализирана образованост в съответните висши учебни заведения или гимназии и преподавателска дейност. Практиката им в различни класове спомага за едно постоянно поддържане и постъпателно развитие на интелектуалното им ниво. Времето успява да наложи правотата на тяхното решение.

В отговор на нападките на пловдивските книжари и анонимен дописник във в-к “Източно време”, 1875 г., срещу г-н Димитър Благоев, по страниците на в-к “Ден”39 се появява  защита от лице, представящо себе си “като гражданин пловдивский”. Неговата личностна и гражданска мотивация характеризира професионалните качества на директора, издигайки го за пример-образец посредством “достойното му управление с помощта на едно учителско тяло завидно по съгласието си”, “големия брой на външните ученици” и “растящото доверие на сънародниците ни”.40

Редакцията на “Летоструй”41 публикува свое становище относно Учителския събор в Пловдив през 1875 г. Колективът на изданието е на мнение, че за издигане нивото на българските училища, е необходимо те да се ръководят задължително от “учени, съвестни и практически мъже, които наистина са следвали дълго време с внимание ходът за изучаване и на нашите сегашни училища; … само такива хора ще докарат един ден да се видим с чисто народни училища, които имат голямо значение за първоначалното самосъзнание на един народ”.42 Колежът привлича за реализация на творческия дух най-добрата част от новобългарската интелигенция през третата четвърт на ХІХ век, носител на нов идеен мироглед, вкусове и естетически възгледи. Тя се включва към общите тенденции, обхванали всички български земи за изграждане на единен български книжовен език, който да послужи като фактор за подпомагане обединението на нацията. Местната пловдивска школа пледира за съхранение на старобългарската писмена графика /напр. носовки/. Тази целенасочена многозначна отпратка към родното минало се наслагва върху всекидневно използваната граматика на говоримия български народен език Постепенното формиране на национално самосъзнание е пряко свързано с дейността на самата училищна институция: един от главните центрове на общността във Филибе. ”Родното”, е извадено от забвение и достойно издигнато на равнопоставено ниво спрямо местното “гръцко”, при което нашето не отстъпва по древност и сила. Търсенето на собствена групова идентичност преминава през изучаване, разбиране и споделяне на вечните български непреходни стойности – език /общуване, книжовна продукция/, родина /земя, символ, природа, територия/, история, предци, православие, фолклор. Училището възпитава в любов към българското, изявена в неговото опазване, защита, поддържане и множене. То формира определен тип личност в съзвучие с хритиянския морал, нравствените добродетели, принципите на гражданско поведение с характерните му   етични и морални норми необходими за прогреса на обществото и тази дейност се утвърждава като важна основа на бъдещото щастие.43 Осъзнаването на собствена културна идентичност конституира последвалите го общностно и национално сцепление.

Нуждата от професионално подготвени кадри с тясна специализация и нарастналото уважение към тях в гражданското общество е вече безспорен факт. Интелектуалците-учени противостоят като съсловие, дейност и места за изява на духовенството, въпреки общите им интереси. Те се разграничават частично и от колегите си във взаимните училища /основни/. В печата се разпространява мнението, че “само нашите владици са в състояние да поддигнат училищата ни”.44 В противовес на това становище пловдивчани смятат, че “ и самите ни владици не са в учителските ни работи вещи, като следствие, че не е било тяхното занимание с уреждане на училища, а за да въведат добър ред в училището си, това остава на учителят”.45 Единствената стъпка, която може да направи Пловдивската епархия в това отношение, е да изпрати добър учител, това което е по силите и възможностите на самите граждани. Общините вече сами наемат преподавателите. Управителят на всяко едно училище се избира между учителския колектив. По-голяма част от елитните учители работят в двете гимназии – Пловдивска и Габровска, където е налице и най-добрия вътрешен ход.

Извлечението от протокола на годишния учителски събор в Пловдив през 1875 г. е отпечатано в “Летоструй Български народен календар за високосна година 1876”.46 Първото заседание се открива с водосвет и тържествено слово от Негово Високопреосвещенство г-н Панарет. Обсъжданите проблеми и взетите решения на отделните заседания стават достояние на всички читатели.Чрез периодичния печат дебатите придобиват публичност, учителят се изправя пред обществеността не само в града, но и далеч извън неговата територия, състоянието и бъдещето на институцията са обект на всеобща грижа и отговорност.

БЕЛЕЖКИ

1/ Моравенов, К. Паметник на пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание, подарен на Българското читалище в Цариград 1869 г. П., 1984, с. 146 – 147, с. 164;  Вж КОSМА МUРТILОU АПОSТОLIDОU. Н ТНS ФILIППОUPOLEWS ISТОРIА АПО ТWNАРХАIОТАТWN МЕХРI ТWN КАQ’ НМАS ХРОNWN. ЕN АQНNАIS, 1959, гл. 28, Училищата на Гръцката правосланвна филипополска община. Архив към Археологически музей Пловдив

2/Пак там; Вж: Данова, Н. Библиотеката на Пловдивското елинско училище – В: Училищната книжнина в България през XIX в.. П., 1994, с. 18-21

3/Пак там

4/ Моравенов, К. Паметник на пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание, подарен на Българското читалище в Цариград 1869 г. П., 1984, с. 165, 254; Вж: Димчева, Р.,”Из историята на Просвещението в България и Гърция през XVIII и XIX век”, С., 1985, с. 39, 41-42,81-89

5/ Моравенов, К. Паметник…… с. 166

6/ Пак там, с. 164, с. 166

7/ Пак там, с. 168 – 170, с. 178

8/ Знаме, бр. 1, 8 дек., 1874, (Записки за България и за българите /мемоари писани 25г. по-рано/)

9/ Пак там

10/ Цариградски вестник, бр.420, 28 февр.1859

11/ Моравенов, К. Паметник … П., 1984, с. 178 ; Цариградски вестник, бр. 50, 1 септ.1851., 8 септ.1851.

12/ Кръстева, А. Универсално и национално в българската култура. С., 1996, с.14-15

13/ Пак там, с.44-45

14/ Цариградски вестник, бр. 50, 1 септ.1851

15/ Цариградски вестник, 8 септ., 1851

16/ Жак льо Гоф Интелектуалците през Средновековието. С., 1993, с.8 – 9

17/ България, бр. 20, 8 авг.1859

18/ Съветник, бр. 10, 1863

19/ Жак льо Гоф  Интелектуалците през Средновековието. С., 1993, с. 56

20/ Пак там, с. 57

21/ Съветник, бр. 17, 17 юли1863,

22/ Моравенов, К. Паметник… … П., 1984, с.178-180, 181-182

23/ Вж: Радкова, Р. Българската интелигенция през Възраждането. С., 1986.

24/ България, бр. 104, 15/27 март, 1861, с. 799

25/ Пак там

26/ Македония, бр. 38, 17 авг.1868

27/ Македония, бр. 5, 28 дек.1868

28/ Македония, бр. 31, 28 юни1869; бр. 35, 26 юли1869.

29/ Право, бр. 27, 11 септ.1872

30/ Турция, бр. 31, 20 септ.1869

31/ Цариградски вестник, бр. 52, 15 септ.1851; бр.397, 20 септ.1858, /Пловдив 12 септ.1858/

32/ Кръстева, А. Универсално и национално в българската култура. С., 1996, с. 48 и др.

33/ Пак там

34/ Македония, бр. 31, 28 юни1869

35/ Свобода, бр. 45, 22 апр.1872

36/ Право, бр. 39, 7 дек., 1873

37/ Ръководител на основното учение, бр. 1, 1874

38/ Летоструй или къщний календар за проста година 1871 (Нашето огледалце за 1870. Доста забележителни работи)

39/ Ден, бр. 16, 26май1875

40/ Пак там

41/ Летоструй Български народен календар за високосна година 1876. Издава книжарницата на Хр. Г. Данов, Пловдив, Русчук, Велес, Годишна книга, урежда се от Янко Ковачев

42/ Пак там

43/ Вж: Гаврилова, Р. Векът на Българското духовно възраждане. С., 1992.

44/ Летоструй Български народен календар за високосна година 1876. Издава книжарницата на Хр. Г. Данов, Пловдив, Русчук, Велес, Годишна книга, урежда се от Янко Ковачев

45/ Пак там

46/ Пак там

Съседството между българи и гърци в Пловдив през XIXвек – граници, комуникации, идентичности

(кн. “Етнография на санджака на Филипололи”)

Етническите конфликти в Пловдив през епохата на Възраждането се разгръщат най-ожесточено между три различни етнорелигиозни общности – българи, гърци, турци (българи/гърци, българи/турци, гърци/турци). Конфликтът между турци и местни православни граждани се развива в една тривиална посока посредством опозициите исконни жители/чужденци, християни/мюсюлмани, местно население/узурпатори, между представителите на два различни типа цивилизации. Излизайки от тези естествено зададени параметри на очаквания се навлиза в сферата на другия, твърде нетрадиционен конфликт между православни българи и православни гърци.

Двете православни общности живеят в Пловдив от векове в съседство, едни до други, но не в пълна заедност или едно цяло. Между тях съществуват видими и невидими граници, различни форми на разделения или противодействия, които се изявяват в пълна сила през ХІХ в. Съседството между българи и гърци на Трихълмието, с неговите граници, идентичности и комуникации се превръща в събитиен знак от основно значение за всички представители на двете общности, които живеят на други координати (предградия, градчета и села от санджака, селища от съседни области, колонии в турската столица или в чужбина). Борбите за териториално парцелиране между пловдивските православни християни, които са обвързани с демографско надмощие и финансови влияния, са характерно явление за редица големи градове със смесено население на Балканския полуостров.

Този значителен междуетнически конфликт се концентрира в най-ярък и пълен вид в монографията “Етнография на санджака на Филипополи”, дело на православен българин, пловдивчанин, от третата четвърт на ХІХ в.

Но този град е “сърцето и душата на нацията”, затова неговото значение е определящо за останалите селища и българския народ като цяло. Той е пример, представително лице за всичко българско пред цивилизования свят.

Тук научното познание характеризира начина на изложение на определена информация. То кореспондира и се припокрива с текста от началото на втората – централна част: точни географски граници на области и градове; поминък – земеделие, производство; храмове; училища; преброяване на населението и неговата народностна принадлежност; приливи и отливи в заселването; имена на градове. “Усвояването на кода позволява провеждането на идентификация, без която е немислимо възприемането на кой да е текст /прочитът започва преди въвеждащата фаза, преди заглавието/. Възрожденският читател е пристъпвал към творбата с определени познания, съществуващи преди /и независимо/ от конкретния текст. Тази настройка /субективно-психологическа/ представя собствено изградения хоризонт за жанрово очакване. В процеса на възприемане той може да се покрие” с “образа” на действителната жанрова реализация, да я обогати, промени, разочарова или отрече.”1

“Етнография на санджака на Филипополи” се появява през третата четвърт на ХІХ в. /около 1870 г./ в отговор на реалната необходимост в градското публично пространство и това в национален аспект от диспут или риторичен спор с аргументи и защита на истинността, относно действителното съотношение в демографски аспект между пловдивските гърци и българи. Тази проблематика неминуемо извиква около себе си историята на двете градски етнорелигиозни общности и на техните социално-психологически, икономически и културни взаимоотношения. Авторът цели да съхрани ненакърнимо достойнството на пловдивските българи, успоредно с което пледира за тяхното исконно право на самостоятелно /независимо/ развитие. Той е толкова информативен, колкото изисква ситуацията на речева обмяна; важни негови качества са това, че говори истината и е лесноразбираем.2

Когато приключва своя разказ за Пловдив, авторът назовава още веднъж жанра (същността) на своята творба: “Такъв е накратко историческият преглед на препирните, разиграващи се на сцената на Филипополи”. Той е различен от първоначално регистрираният в заглавието, но не му противоречи, не изпада в конфликт с него, защото етнографията е част от историческото познание, подчинява му се и е в хармония с него. Водеща се оказва историята на “пловдивци”. Творецът пише за съвременни събития, на които е свидетел и участник. Древното минало на града не го вълнува. Актуална е съдбата на съвременния, на днешния човек, защото ако той не оцелее, не се наложи в йерархията на градския социум, доказвайки себе си, няма кой да продължи започнатото. Миналото присъства деликатно посредством етнографията в началото на монографията. Тук са важни пространствено-времевите позиции сега и занапред. Акцентът за Пловдив и гражданите му е преди всичко ХІХ-ти век.

Възприел принципите на романтизма, авторът на “Етнография на санджака на Филипополи” изповядва, че “историческото съзнание е истинското научно съзнание, търсещо закономерностите и приемствеността в развитието”; именно чрез жанра на историческото съчинение той разкрива “национално-неповторимото като непосредствен израз на народния дух…, и значението на местния колорит”.3

Душевността и съзнанието на автора се демократични и широко отворени за контакти в сферата на културата – френският език на оригиналното съчинение успява да запознае чужди етноси с българския дух, с атмосферата в Пловдив, създава обмен на културни стойности, приема и изпраща културни влияния. Този език извършва на практика една комуникация в областта на културата, обединява народностните общности в Пловдив с тези от европейската култура.

Така посредством категориите време и пространство непреходните общочовешки ценности се утвърждават в историята.

“Образът на “другия”, респ. гърка или българина, се изгражда от идеолозите и националната пропаганда, същевременно той е продукт на вековното съжителство и контакти между двата народа в областта на икономическия, социалния, политическия, религиозния и културно-просветния живот. Той е естествен резултат от ежедневното общуване между представителите на двата народа в районите със смесено население, в градските центрове, в свързаните с църквата институции, в професионалните корпорации, в градските институции на самоуправление, на пазара, на панаирите, на общите за поклонение свети места и манастирски средища.”4

Нашите възрожденци формират своето всекидневно отношение спрямо членовете на гръцката етнорелигиозна общност от Филибе чрез реално преживените събития (или съпреживени) в градския социум; чрез конкретно присъстващите или участващи в тях гръцки или гъркомански персонажи; чрез всичко онова, което е видимо и осезаемо в атмосферата на града. Преките контакти между двете общности остават трайно в спомените на няколко последователни поколения, образувайки верига от истинна събитийност с линейно-историческо времево и пространствено измерение в съзнанието им. Може с основание да се каже, че сред българските възрожденци в по-голяма степен и с по-силно въздействие се реализира факторът на очебийното, реалното, конкретно случващото се в действителността, което определя оценките и третирането на различния “друг”. Пловдивските българи си служат по-малко или никак с предварително наслагвани през вековете представи, стереотипи на поведение или групови манталитети, които впоследствие митологизират, изкривяват, хиперболизират или политизират действителността. Те се придържат плътно към преките контакти, директната информация, истинните доводи и проверените във всекидневието аргументи. Живият живот е предпоставка за проявите на тяхното поведение и социални взаимоотношения; впечатленията им се изграждат или се променят в синхрон със сегашността. Именно в реалността на тази градска среда от епохата на Възраждането множество нови български заселници се научават как да отреагират при един или друг етнически конфликт или кризисна ситуация. Оценката или отношението спрямо “другия” не е застинала субстанция, не е зададена траектория за следване един път завинаги. Всеки член на общността има право на свой личен избор, гъвкавост, съгласие с групата или съпротива спрямо нея. Но неговото движение в една или друга посока винаги (или в преобладаващите случаи) следва непосредствено конкретното наблюдение, конкретното тълкуване, анализиране и разшифроване на хора и събития. Българският възрожденец вижда и решава сега и в този момент, защото сега и в този момент се решава неговата съдба и неговото бъдеще. Твърде много от връзките му с миналите традиции са прекъснати, докато гърците имат възможността да съхранят по-голяма част от тях, следствие на което по-често се облягат на своите предварително оформени стереотипи, по-трудно видоизменят оценките и отношението си към “другите” = “различните”. Оттук произтичат и различните формулировки – положителни или отрицателни – които двете етнорелигиозни общности изричат една за друга.

“Стремежът към самопознание и утвърждаване на националното “Аз” е съпътстван с уплътняване на представата за “другия”, с нейното доизграждане на основата на дълбоко вкоренени нагласи и стереотипи: всичко това може да се отнесе като твърдение с особена сила към Гърция (респ. гърците) поради мястото на елинизма на Балканите. Основните характеристики на представата за българина се запазват относително постоянни за период повече от един век.”5

Гърцизмът възприема различието с една дълготрайна негативна оценка; с едно съпротивление, което се съпровожда от неприемане и неодобрение на българизма или от желание за неговото моделиране до превръщането му в състояние на поносимо и разбираемо себеподобие. Тези процеси се развиват не само в Пловдив, но и почти всички градове със смесено население през целия XIX век и първата четвърт на XX век върху територията на южнобългарските земи. Възрожденският Пловдив представлява само едни от най-ранните и ярко изявени примери относно същността на тази проблематика.

“Образът на  “чуждия” като опозиция на гръцкия “образ Аз” се схваща като опасност, превръща се във “враг”; тази негативна натовареност на “европейското”, което е “предвзето, неетично, вредно”, се пренася и върху българите, които имат амбицията да се представят колкото е възможно по-европеизирани. Имайки съзнанието за това, че европейските ценности са всъщност елински ценности, гъркът не може изцяло да се отъждествява с “европееца”. Усещането за граничност и поради това за особената култура роля на елинизма е основен принцип в космософията на гърка”.6 Гърцизмът израства с дълбоко вкоренено самочувствие за преносител във времето на основното начало и качественост в различни области на духовната сфера – научно знание, изкуства, философия, филологии и т.н. Той възприема ролята на повелител. Неговият стремеж към неизменна единственост и независимост започва постепенно да прелива от духовните измерения към политическите и социално-икономическите. Той се опитва да налага допустими и недопустими рамки в развитието на своите съседи, мерки за правилно и неправилно, нравствено и безнравствено. Естетическите и психологически критерии на гърка влизат в непосредствен допир с неговите социално-политически и икономически стратегии, с желанията му да разпростира мрежи от влияние и да стабилизира своето властване до колкото е възможно сред съседите, да изисква съобразяване със и следване на неговата същност.

Той определя българина като “варварин”, т.е. човек извън реда, намиращ се в “полуварварско състояние”, неспособен да асимилира плодовете на съвременната цивилизация; той е изостанал, несхватлив, недодялан, неук и не може да вникне в същността на културата. Българите са се оказали неспособни да създадат собствен значим писмен език, който да е в състояние да изрази по-висши понятия. Образът на българина е вместен между опозицията Изток-Запад: европейското му лице е само маска и намерение, определящото е  неговият ориентализъм”.7

Отрицанието или презрението, което изпитва гъркът, е налице и в сферата на персонално-интимните, брачни или роднински взаимоотношения с техните български съседи. В тази насока лични или семейно обвързани комуникации се реализират в по-голяма степен между етническите българи и оформилата се група на гъркоманите, отколкото между тях и етническите гърци. В много по-редки случаи, независимо от възрастово-половата принадлежност на персонажите, се установяват трайни брачни взаимоотношения с представители на гръцки фамилии от териториите на същинска Гърция, на юг от Лариса. Смесените бракове не са невъзможни, но традиционните гръцки родове трудно приемат в своите среди социалната интимната, психологическата и генетичната роля на съпружеската страна, имаща българска етническа принадлежност и самосъзнание.

“Представата за “чуждия като враг и заплаха най-плътно включва образа на българина, припокриващ се от края на 40-те години на ХІХ в., със “славянската опасност” – важен елемент в общата конструкция на Мегали идея. Тази теза е израз на засиленото противопоставяне между елинизма, подкрепян от Англия, и руските интереси на Балканите. Страхът от панславизма се превръща в характерен белег от възприемането на българите.”8

Сериозните етнически препирни, кризисни ситуации или конфликти между пловдивските гърци и българи започват през втората четвърт на ХІХ в. До този период съвместното съжителство на двете етнорелигиозни общности в града е протичало необезпокоявано от скандали, делби, парцелиране, вредностно интригантство с цел злепоставяне пред официалните турски власти и т.н. Този преходен живот се определя то нашите възрожденци като безгрижен и вегетативен – без сътресения, със задоволени битови и материални необходимости във всекидневието, с раболепно и безропотно подчинение спрямо влиянието и властта на православния духовен клир; едно тихо и незабележимо съществование, което не е обвеяно от борбени стратегически цели. С най-голям авторитет сред християнското население в града са се ползвали служителите на православната митрополия и техният близък кръг от приближени лица. Пловдивските християни са изпитвали неимоверно възхищение и благоговение спрямо тези, които носят знака на начетеността през ХVІІІ и началото на ХІХ в.: познаване на литургиката, библейското слово, изкуството и силата на проповедта, добро владеене на гръцки език и църковно песнопение. Тези умения са предизвиквали завидна почит сред едно немалко, все още светски неограмотено множество. Властта на религиозните водачи на епархиите е била огромна: те се намесвали в обществения и частния живот на всеки индивид, в делата на църквите, манастирите и училищата, от тях е трябвало да се изисква разрешение за използване на матерния български език в сакрални или светски институции. Успоредно с това, висшият духовен клир не практикува не практикува никъде българския език (без значение на места или възприематели), носейки отпечатъка на значителна епископска гордост, превъзходство, самочувствие, дори небесна мъдрост.

Чрез управленческите позиции, които заема в православния духовен клир и своя гръцки език, пловдивската етнорелигиозна гръцка общност успява да задържи в безпрекословно подчинение българското, макар и по-многобройно множество. С тези неписани правила се е съобразявал всеки новопристигнал пришълец, обладан от намерение за придобиване на трайно гражданство. Пловдивските гърци успяват да поддържат постоянни взаимоотношения и съгласувани действия с техните сънародници и по-висши представители в имперската йерархия, които живеят във Фенер – квартал в Цариград, седалище на гръцката патриаршия, пристанище на южния бряг на Златния рог.

Някои български фамилии успяват да спечелят доверие сред гръцкия елит с верноподанически чувства, говорене на гръцки език в частни и публични пространства, предано проповедничество и те постепенно се превръщат във “фаворити или любимци на господаря”. Авторът на “Етнография на санджака на Филипополи разкрива конкретни примери за некоректно облагодетелствуване чрез доходоносни служби и парични средства на пловдивски българи, сближили се с елитарни пловдивски гърци. Те се изразяват в следното: напр. възползване в течение на 30 години от приходите на един манастир, присвояване в продължение на 25 години доходите на една църква, получаване на възлови служби или директни грабежи от обществени парични каси.

В желанието си за все по-пълна доминация Елинската мрежа включва и методи за обработка на лингвистичните възприятия и съзнания. Пренебрежението, нежеланието за усвояване на българския език стигат до опити за неговото отрицание и обявяването му за груб, варварски, низък, долен. Според гръцкия духовен клир този език е същинско наказание за греховете на местните българи, които са осъдени да го говорят докато не изкупят прегрешенията си, научавайки гръцки. Поема се на практика кампания, под силното въздействие на която българите е трябвало да си променят имената в гръцки. Успоредно с това се издига в публичното пространство хипотезата, че съдържанието на понятията българин и пастир били близки по значение или равнозначни.

Така постепенно всеки външен посетител забелязва от дистанция първоначално повърхностната гръцка глазура на града, чийто ефимерен гръцки облик се добива и от все още употребяващото се негово гръцко наименование Филипополи (Филипополис), елинския характер на духовната власт и възможността за натрупване на значителни богатства или на просперитет в градската йерархия само при демонстрация на елинска принадлежност (или лоялност и симпатии спрямо тях).

Чрез тези механизми тръгват стъпките на денационализация за идващите българи или чужденци във Филибе. Към спечелване на милост, благоволение, пари, имущество и уважение в града се устремяват не само български провинциалисти, но и власи, куцовласи, албанци и т.н. Участието в еснафски сдружения, в местната търговия и тази извън Балканския полуостров допринасят също за усвояване на гръцкия език и някои частични влияния, поради което някои занаятчии и търговци биват привличани в гръцкото лоно.

Друг важен лост в прокарването на тази повърхностна елинизация е светското образоване. Поради исторически по-рано настъпилите ренесансово-просвещенски тенденции в гръцките земи и колонии, развитието на светското образование и разпространението на печатната книга изпреварват появата на сродните им процеси по българските земи. След освобождението на Гърция, през втората четвърт на ХІХ в. редица пловдивски фамилии започват да изпращат своите деца за университетско обучение в Атина. Немалко български възрожденци възприемат отрицателно последиците от тази тенденция. Според местните българи тези наивни и девствени създания са приемали много бързо гръцкия отпечатък в недрата на гръцката столица; вслушвали се в хвалебствията, които се правили за Гърция и презрението, с което са били отрупвани българите; голяма част от тях, след завръщането по домовете си, били горди с това, че са се погърчили. Тук във Филибе те се заемат с облагородяване на своя град, придавайки му една “допотопна елинска античност”. Ядрото от тези атински възпитаници започва да акцентира в публичното пространство чрез печатни издания и бурни агитации върху старогръцкия език, старогръцката литература, античното име на града, древната митологизирана и героизирана история на Филипополи в един прогръцки вариант (траките, славяните и прабългарите се изключват, прескача се наличието и значението на Първа и Втора българска държава през средновековната епоха, за одринското тракийско царство от античността също не става въпрос). Чрез тези методи се обсебват и манипулират възприятията не само на местните пловдивски граждани, но и на населението от един по-широк регион.

Именно тогава – през 40-те  и 50-те години на ХІХ в. се слага началото на най-ожесточените и отявлени българо-гръцки етнически конфликти в Пловдив. В рамките на градското общество се изграждат враждуващи фракции, както от българска, така и от гръцка страна, които застават начело на своите общности и техните лидери започват да направляват действията или противодействията в публичното пространство. Гръцката фракция се характеризира от нашите възрожденци по следния начин – групи, уповаващи се на властта на фенера, образовани в Атинската школа, свързани с няколко богати и влиятелни гърци се формират за борба против националността на българите, на които те обещават в замяна да ги въведат в светлината на голямата идея (Мегали). Като известни гръцки или гъркомански лидери се проявяват господата Власиос Скордели, Георги Цукала (Цукалас), Костаки Панайотопуло, Георги Мавроиди, Михалаки Гюмюшгердан, Димитраки Киряков Мичора (Мицора, Димитър Мецовалийски – Цинцарина, род. в гр. Мецово, преселил се в Пловдив в 1832 г.), свързани с преподавателска дейност в Елинския гимназион, с богатите занаятчийски, манифактурни и търговски среди в града.

Те създават няколко активно действуващи теории в градското пространство, които пораждат още по-големи разногласия между българската и гръцката общност. Тезите се разпространяват на публични и частни координати в светски и сакрални топоси в Пловдив, санджака и извън него. Авторът на “Етнография на санджака на Филиполи” успява да синтезира и групира гръцките социално-политически и етнически хипотези в пет главни постулата.9 Гръбнакът в тези теоретични постановки е съдържанието на етническата идентификация елин (грък). Животът в градското пространство се обвързва пряко с принадлежността към гърцизма – роденият тук или пришълецът-заселник се считат за елини при положение, че са преминали през ритуала на православното кръщение. Филибелийските гърци поставят знак за равенство между елин « почтен гражданин « източно православен филибелия. Тяхната доктрина обявява всяко лице не елин за еретик и прокълнат от висшия духовен клир. Веригата българин « източноправославен « гражданин « пловдивчанин се обявява за табу от Митрополията и нейните сподвижници, а майчиния език се изключва от важните характеристики. Всички верски декрети остават непроменими във времето занапред със силата на законови постановки. Оттук нататък самоопределилите се за неелини, за етнически други, но с православно вероизповедание не могат да останат в лоното на източно-православното християнство.

Силата и безапелационността, с които се налагат тези постулати раждат ответната енергична съпротивителна реакция на българизма. Той се възправя срещу обидите, несправедливостите и узурпациите на гърцизма. Веруюто на българизма се концентрира синтезирано в следните негови намерения от средата на ХІХ в.: “ние искрено изпитваме към другите същия респект, който желаем за наша вяра; ние искаме да се уважава нашата вяра така, както ние уважаваме чуждата.”10

Етническото напрежение и враждебността се пренасят върху сакралните и светските топоси в Пловдив: църкви, светски училища от една страна, а от друга – върху околните манастири. Гърците започват да оспорват правото на собственост за няколко православни храма на българската общност. В този аспект българите смятат своите претенции за основателни поради две главни причини: правото на собственост върху градските църкви трябва да се установи пропорционално на респективния брой на двете общности; всичките църкви са строени и декорирани от българи, а по време на тяхното издигане или допълнително укрепване (ремонтиране) гръцките граждани са твърде малко на брой и с твърде незначителни богатства. Огромни суми влага българската общност, подкрепена от своите сънародници от Пловдивския санджак, в построяването и поддръжката на “Св. Марина”, “Св. Димитър”, “Св. Неделя”, “Св. Петка” и др. на училищата към “Св. Неделя” и “Св. Петка”, впоследствие и за храмовете в Мараша и Каршияка с техните прилежащи училища. Демографското превъзходство на българския етничен елемент е равностойно на внесените от него повече парични средства, дарения в предмети и безвъзмезден труд. Но богатите църковни имоти и църковни чекмеджета-каси, средищното място, което те заемат в града и в структурата на махалите привличат гръцките желания за собственост, разгорещяват бурни скандали, интриги, грабежи и спекулации. Тази събитийност се изявява с най-пълна сила и продължителност върху координатите на Трихълмието. Временните отстъпления на обекти от българска страна се дължат на необходимостта от въдворяване на мир, спокойствие и поне частично намаляване на напрежението.

Най-сериозните ожесточения между двете общности започват с намерението на българите да въведат българския език успоредно с гръцкия в православната богослужебна практика и в учебната програма на Елинския гимназион. Маркерите, посредством които започва да се изявява неотклонно българската идентичност, се превръщат в повод за окончателно разделение между двете групи. Яростната гръцка съпротива срещу българизма предизвиква основаване на самостоятелен български колеж “Св. Кирил и Методи” през 1850 г., а в последствие въвеждане на българския език в православната литургия от храм “Св. Богородица”, отделяне на българските занаятчии в самостоятелни еснафски сдружения около 1860 г. и създаване на българска общинска институция със свой представител в Цариград. Парцелирането и преразпределението на позиции в градския социум се движи успоредно с подобни процеси в национален план. И българи и гърци дълбоко осъзнават себе си като представители на две различни нации.

В поредицата от конфликтни ситуации местните българи акцентират постоянно върху несправедливите методи, използвани от гърците, за да представят коварно и лицемерно пред външния свят евентуалния гръцки облик на Филибе. Плод на такива способи е и смяната на архиепископите, и стремежът към настаняване само на прогръцки ориентирани лица в ръководствата на градските християнски институции /т.е. в превръщането им в елински институции/. В служене на тези каузи се включва и силата на църковното право, специфичните юридически правомощия на митрополита – заповеди и форми на контрол. Така напр. През 1852 г., на Великден, владиката забранява да се служи с български език в религиозните молитви на обществени места, с намерение разпоредбата да бъде въведена в Татар-Пазарджик и Хасково; печатите на мухтарите са поверени на хора, предани на Митрополията. Посредством заповед на Патриаршията Бачковският манастир преминава в гръцки ръце, след което сумата от 600 хиляди пиастра, намираща се в манастирската каса, изчезва безследно. За да ликвидира недоволството сред българската общност, фанатичният владика Хрисант щедро започва да раздава афоресвания от църквата (отлъчвания) и клевети срещу бележити българи от Филибе и санджака – противници и бунтовници срещу султанската власт и целостта на империята. Но намесата на официалните турски власти чрез валията на Одрин провеждат съдебен процес и разрешават спора в полза на българите: Хрисант е отзован и заменен с нов архиепископ Н. Св. Паисий; храм “Св. Богородица” е преотстъпен на българската общност. Следствие на нови гръцки задкулисни интриги. Негово преосвещенство Паисий бива отлъчен от църквата и заточен.

В отговор на неприкриваната елинска ярост и неприязън, българите следват примера на техните сънародници от Цариград – отхвърлят името на Патриаршията от колективните молитви и участват в националните искания за самостоятелна Българска екзархия.

Дързостта, с която Фенер се стреми да наложи своята доминация над Филибе, разкрива опитите за лишаване от право на съществуване в публичното пространство на българите. Нашите възрожденци виждат в тези мерки категорично намерение за унищожение на другостта. Конфликтът между двете народностни групи бива определян като война, водеща неизбежно към тотално разделение. Опитите за отстъпки или помирение остават безрезултатни. Българските възрожденци аргументират своите искания и решения за отстояване на своята личностна, общностна и национална идентичност като достоен отговор на спекулациите, преследванията и узурпациите от гръцка страна.

Авторът на “Етнография на санджака на Филипополи” споделя в заключение на монографията, че съвместното съжителство между българи и гърци във Филибе не може да продължава да се основава върху принципите на заедността и хармонията в едно общо цяло. То може да се реализира посредством съседство, но при запазено разделение (едни до други ¹ едни със други) и свобода на волята. Нашите възрожденци намират причините в различията между българската природа и гръцкия характер, които са дълбоко противоположни и контрастни. Те виждат първоначалните белези за неразбирателство в социално-психологически план (напр. манталитет).

Документалният характер на съчинението се подкрепя от приложена петиция, с подписи на повече от 1000 глави на български семейства от Филибе, до Великия Везир в турската столица. Исканията на пловдивските български граждани са насочени към отстояване на каузата за отделна и независима българска църковна институция. Отново се прилага доказаният в началото факт, че българското население съставлява основният фонд и огромното мнозинство от населението в града с източно-православно вероизповедание. Нашите възрожденци категорично заявяват следното: “Изпитваме горещи желания и с нетърпение очакваме да се изтръгнем от непоносимото господство на Фенера. За сега не би ни било възможно да влезнем под игото на Фанариотската Патриаршия, която вече ни разори материално и морално. Но ние няма да можем нито да живеем, нито да се развиваме, ако сме хвърлени под господството (опека, доминация, владичество) на чуждо духовенство, което, заобиколено от своите светски сънародници, които обитават нашите провинции, ни експлоатира и желае да ни огъне под този елинизъм, само представата за който ни хвърля в ужас.”11

Истинските намерения на българската етнорелигиозна общност от Пловдив е да има реалната възможност за съществувание и просперитет в своята собствена и естествена среда, извън която чувствува заплахи, несигурност, враждебност, нежелание за коректна комуникация, липса на равнопоставеност и взаимно зачитане, маркери на обезличаване и претопяване. Пространствено-времевите измерения на тази среда принадлежат по право на българите от векове и те не могат да я разделят или парцелират, оставайки в подчинена позиция.

БЕЛЕЖКИ

1) Михайлов, К. ст. “Жанрова семантика и жанрова прагматика (Опит за моделиране на жанровите процеси през Българското възраждане)”, сп. “Литературна мисъл”, кн. 5-6, 1992 г., с. 116-126

2) Майо, Ст., ст. “Конвенции на интерпретацията”, сп. “Литературна мисъл”, кн. 1-2, 1992 г., с. 33

/Принципът на сътрудничество/

3) Лазарова, Е. “Немският романтизъм между идеала и действителността”, С., 1990 г., с. 133-134-135 [“Естетическият човек от романтичните мирогледни представи твори човешката история като история на културата. История се разглежда като единство на минало, настояще и бъдеще, като посоката на социалното движение и развитие е винаги световното…, напредъкът на човечеството се мисли като априорен исторически закон, при който еволюцията на културното съзнание е непременно и еволюция на нравствеността.”]

4) Данова, Н. ст. “Взаимната представа на българи и гърци ХV – средата на ХІХ в.”

сб. “Представа за “другия” на Балканите”, С., 1995 г., с. 179-187 [Виж Пак там – Дроснева, Е. ст. “Българинът и “другите” в българските поговорки”, с. 288 – с. 302]

5) Велкова, С., ст. “Наблюдения върху представата на гърците за българина в края на ХІХ в.”, сб. “Представата за “другия” на Балканите”, С., 1995 г., с. 192-195 [“Търсенето на историческа санкция при решаване на съвременни проблеми и в този смисъл “подвижността” на гръцкото съзнание, склонността към един митологизиран историзъм се превръщат в определящ фактор за изграждане на отношението към съседа/ “историческа” нагласа, риторично-митологични представи, устойчиви митологически модели на света]

6) Пак там [“Разбирането за триединството на гръцката история /древна Елада-Византия – новогръцки период/, за единството на място, време и национална идеология трайно се настанява в историческото мислене на гърка и допринася за кристализиране на неговите представи и отношението му към съседните народи. Идеологическите функции на историографията от ХІХ в., ролята й на организиращ елемент в психологическата установка на тогавашния грък дава ключа за обяснението на по-късни явления в политическия и културния живот на Гърция”]

7) Пак там

8) Пак там

9) Виж: “ETHNOGRAPHIE” du sandjak de Philippopoli – превод от френски език Малина Дичева; дарение от фамилия Малееви на НБ “Иван Вазов”, гр. Пловдив – Архивен отдел; “Етнология на Възрожденския Пловдив върху периодичния печат”, П., 1996 г.

1) Този, който населява Филипополи трябва да живее при изброените по-долу условия, защото боговете и богините витаят над хълмовете на града на Филип;

2) Този, който е роден във Филипополи, е елин, даже и да не знае една дума гръцки, защото е кръстен от свещеник и носи печата на Елинизма;

3) Този, който живее постоянно във Филипополи е и трябва да се счита като елин. Ако ли не, той не е добър, почтен гражданин;

4) Горко на тези (прокълнати са), които не спазват тези доктрини, те са неверници спрямо имперското правителство. Жителите на Филипополи трябва да считат като верски декрети всички решения на Митрополията;

5) Единствено елинът е източноправославен. Извън Елинизма християнството става ерес. Следователно източно-православен означава грък.

10) Пак там

11) Пак там

The Neighborhood Between Bulgarians and Greeks in the City of Plovdiv in 19th century – Borders, Communications, Identities (book “Ethnography of Philipopoli Sandzhak /Administrative District/”)

/s u m m a r y/

 

The ethnic conflicts in Plovdiv during the age of the Bulgarian Revival extend most ferociously between three ethnic religious communities – Bulgarians, Greeks, Turks (Bulgarians/Greeks, Bulgarians/Turks, Greeks/Turks). The conflict between Turks and local Orthodox citizens has been developing in a trivial direction by means of the age-old oppositions citizens/foreigners, Christians/Muslims, local population / usurpers, between the representatives of two different types of civilizations. Going out of these naturally given parameters of expectations, we go into the field of the other, too untraditional conflict between Bulgarians and Orthodox Greeks.

The two Orthodox communities have been living in Plovdiv in neighborhood since centuries, side by side, not in complete union or one whole. Visible and invisible borders, different shapes of separations or counteractions exist between them, which express with might and main in 19th century. The neighborhood between Bulgarians and Greeks on the Three Hills, with their borders, identities and communications turn into memorable sign of a principal significance for all representatives of both of the communities, living at other locations (suburbs, small towns and villages of the sandzhak /administrative district/, settlements of neighboring counties, colonies in the Turkish capital or abroad). The struggles for territorial division between Plovdiv Orthodox Christians, bound with demographic superiority and financial influences, are a characteristic phenomenon for a certain number of cities with mixed population on the Balkan Peninsula.

This significant interethnic conflicts concentrate most brightly and completely in the monograph “Ethnography of Philipopoli Sandzhak /Administrative District/”, a deed of an Orthodox Bulgarian, Plovdiv citizen, from the third quarter of 19th century.

Having adopted the Romanticism principles, the author of “Ethnography of Philipopoli Sandzhak” confesses “the historical consciousness is the real scientific consciousness, looking for the objective laws and the succession in the development”; namely, through the genre of the historical essay he reveals “the national – unique as an immediate expression of people’s spirit…, and the significance of the local colour”.

The author’s mentality and consciousness are democratic and wide-open for contacts in the field of culture – the French of the original work manages to acquaint the foreign ethnic groups with the Bulgarian spirit, the atmosphere in Plovdiv, creates interchange of cultural values, accepts and sends cultural influences. This language performs practically a communication in the field of culture, unites the national communities in the city of Plovdiv with those of the European culture.

Thus, by means of the categories time and space the intransitive values common to all mankind strengthen their position in history.

Through Plovdiv citizens’ destiny it can be accentuated on the Bulgarians’ destiny at all. The author proves that they also have the right of existence in the world cultural cosmopolitanism. By means of their language, schools, Municipal house and church independence the spirit of the Bulgarian ethnical religious community from the city of Plovdiv, respectively of our people, expresses its creative nature, goes out of the cultural isolation and depersonalization suffered by the Greeks. “The Romantic age overcomes the spiritual situation of one-way influence of certain cultural flows”. Bulgarian people of the National Revival show a strong striving towards going out of Greek guardianship, and at the same time directing to acquaintance, searching, a new discovery and dialogue with other European people.

Situated on the boundary between literature and non-literature, between the spontaneous verbal folklore and the exactly fixed document, a work like “Ethnography of Philipopoli Sandzhak” reveals the possibilities of written speech, on the one hand in combination with the historical knowledge and methods and on the other hand, treating the person, the reality, the specific relationship between the communities and between the separate personalities in order to prove the authors’ civil position. The synthesis between literature, ethnography and history is characteristic romantic device of art, through which a maximal acquaintance of the recipient is achieved about the place of human and national destiny in reality. “The history is a base of knowledge and national self-consciousness, because no other type of consciousness but the historic one exists”. The creative act and the scientific knowledge are balanced in the work. Through French language the scientific fact of “Ethnography of Philipopoli Sandzhak” corresponds with the system of the common human knowledge. Existing in 19th century as a history, nowadays this piece of work has not been used as such; it has only auxiliary functions of additional indications with one imposed not so small emotional world of the author. It is oriented also towards the feelings and the common sense. “The revolutionary fight and the cultural progress are the two ways of political emancipation.” The spiritual and political freedom to which Bulgarians strive are significant and common of all mankind. Through their civil and national ideal they want to enter the family of European equal and civilized people where each personality preserves its identity and at the same time to join to the whole.

“The image of “the other”, respectively the Greek and the Bulgarian is built by the ideologists and the national propaganda, and at the same time it is a product of century –old co-existence and contacts between both of the people in the field of economic, social, political, religious and cultural-educational life. It is a natural result of the everyday communication between the representatives of the two people in the region with mixed population, in the city centers, in those having connection with church institutions, professional corporations, urban institutions of self-government, the market, the fairs, of common sacred places for pilgrimage and the monastery centers”.

Our people of the Bulgarian National Revival form their everyday attitude according to the members of the Greek ethnic religious community of Philibe by means of truly experienced events (or co-experienced) in the urban society; through the concrete existing or participating in them Greek or Greek-maniacal characters; through all this, which is visible and sensible in the city atmosphere. The direct contacts between both of the communities last in the memories of some successive generations, forming a chain of real events with linear-historic time and space dimension in their conscience. It can be said that amongst the people of the national revival in a greater extent and with a bigger influence is realized the factor of the evident, real, the concrete happening in reality, which determines the evaluations and treatment of the different “other”. Bulgarians stick close to direct contacts, direct information, the real proves and arguments checked in everyday life. The real life is a prerequisite for the expression of their behaviour and social relationship; their impressions are formed or changed synchronically with the present state. The assessment or attitude towards the “other” is not a frozen substance, it is not a given trajectory to be followed once and for all. Each member of the community has the right of his own personal choice, flexibility, agreement with the group or struggle against it. But his movement in one or another direction (or in most of the cases) follows immediately a concrete observation, the concrete reading, analyzing and deciphering of people and events. The person of the Bulgarian National Revival sees and decides now and at this very moment because now and at this very moment his own destiny and his future have to be decided. Too much of the links with passed traditions are broken, while the Greeks have the opportunity to preserve a bigger part of them and as a result of this they more frequently rely on their preliminary formed stereotypes, more difficultly form the evaluations and the attitude towards “the others” = “the different”. In this way the different wordings ensue – positive and negative – which the two ethnic religious communities say to one another.

“The Greeceism” adopts the difference with a long-lasting negative evaluation; with a contradiction accompanied by non-acceptance and non-approval of Bulgarism or by a wish for its modeling to turning it into a state of tolerable and understandable self-resemblance. These processes develop not only in Plovdiv, but almost in most of the towns with mixed population throughout the whole 19th cent. and the first quarter of 20th century on the territory of the lands of South Bulgaria.

“The image of “the alien” as the opposition of the Greek “image I” is perceived as a danger, turns into “an enemy”; this negative burdening of “the European”, which is “preconceived, non-ethic, damaging”, is carried over on Bulgarians, who have the ambition to present themselves as more Europeanized as possible. Having the conscience for this that European values are actually Hellenic values, the Greek could not identify completely with “the European”. The feeling of bordering and because of this of a special culture the role of Hellenism is a basic principle in Greek’s cosmos philosophy.” The Greeceism grows with deeply rooted self-confidence for a carrier in time the basic origin and high quality in different fields of spiritual sphere – scientific knowledge, arts, philosophy, philology, etc. He accepts the role of a master. His aim to a non-changing solelyness and independence start gradually to flow from spiritual dimensions to political and socially economic ones. He tries to impose admissible and non-admissible frames in the development of his neighbours, measures for correct and incorrect, moral and immoral. The aesthetic and psychological criteria of the Greek come into the immediate touch with his social-political and economic strategies, with his wishes to spread nets of influence and to stabilize his ruling, as it is possible amongst the neighbours, to require obedience with and following of his nature.

He defines the Bulgarian as “a barbarian”, i.e. a person out of the order, who is in “a semi-barbarian state”, not capable of assimilating the fruit of contemporary civilization; he is backward, slow-witted, uncouth, uneducated and is not able to penetrate into the essence of culture. Bulgarians have turned out to be incapable of creating own significant written language, which is in the state to express higher conceptions. The image of the Bulgarian is situated between the opposition East-West: his European face is only a mask and intention; the defining feature is his Orientalism.

The negation and contempt that the Greek feels can be found as well in the sphere of personal-intimate, marital and kinship relations with their Bulgarian neighbours. In this line, personal or family bound communications are realized in a greater extent between the ethnic Bulgarians and the newly formed group of Greek adherents, than between them and the ethnic Greeks. More rarely, without depending on age and sex of the characters, lasting marital relationship with representatives of Greek families is ascertained from the territories of real Greece, to the South of Larisa. The mixed marriages are possible, but the traditional Greek clans accept with difficulty in their milieus the social, intimate, psychological and genetic role of the matrimonial side having Bulgarian ethnic appurtenance and self-consciousness.

“The notion of “the alien” as an enemy and menace most completely includes the image of the Bulgarian, which is the same as that in the end of 40-ies of 19th century, with “the Slavonic danger” – an important element in the common construction of Megali idea. This thesis is an expression of deepening contradiction between Hellenism, supported by England, and the Russian interests on the Balkans. The fear of Pan-Slavism turns into a characteristic sign of perceiving the Bulgarians.”

Гръцки военен епистолар – социално-психологически и етнични измерения

/по документите на Карнегиевата анкета/

Гръцкият военен епистолар илюстрира взаимоотношенията между редовната гръцка армия и тази част на българската етническа общност, която населява земите от Пловдив до Солун и Сяр, по време на Балканските военни конфликти. В навечерието на примирието (Мирният договор в Букурещ е подписан на 10 август, а мирът с Турция е сключен на 29 септември 1913г.) – 27 юли 1913г. българите пленяват обоза на 19-ти гръцки пехотен полк, седма дивизия, при село Добринище в района на Разлог. Именно тук са открити писмата на гръцки войници, адресирани до техни близки родственици и приятели, които представляват ценна документална находка, относно извършените дела и цялостната атмосфера на гръцкото армейско всекидневие.

Посредством Карнегиевата фондация за международен мир и продуцирания от нея доклад на международната комисия за разследване паричните и провеждането на Балканските войни, публикуван от фондацията във Вашингтон през 1914г., тези писма получават необходимата публичност за една широка читателска аудитория. Няма присъда, основаваща се върху събрания от Комисията материал, която да може да бъде по-сурова от тази, която гръцките войници са издали срещу себе си.1 Дистанцирането от или опровержението на извършените систематично зверски престъпления се оказва практически несъстоятелно след излизането в публичното пространство на множество конкретно споделени признания от първа ръка. Писмата си искрени, точни, неподправени и автентични. Гаранция за истинността на поднесените сведения е почеркът на ръкописите, цялостното оформление на текстовете и пликовете – имена, подписи, печати на подателя, изписване на конкретно местонахождение, дата, войскова единица, адреси на реални получатели, успоредно с характера на изложението от съдържателна и специфично жанрова гледна точка.

“Започвайки от град Кукуш /4 юли 1913г./ и стигайки до българската граница, гръцката армия е опустошавала села, изнасилвала жени и убивала мъже, които нямат нищо общо с войската. Очевидно тя е изпълнявала по кралска заповед подобни репресии. Систематично и хладнокръвно гърците са изгорили 160 български села и разрушили най-малко 16 хиляди български домове.”2

В изпратените известия или писма пряко присъстват авторовата душевност и преживявания, осъществените или неосъществени желания, физическото и социално-психологическо състояние на неговата личност. Споделянето на идеи или събития с близки хора чрез размяна на писма и послания има културно-исторически утвърдена практика от Античността (IV век пр.н.е.). Тук рационалния и емоционалният компонент съжителстват съчетани в хармония. Посланието е предназначено за роднини, приятели, покровители, колеги в стил, който се приближава до непринудената откровеност, учтивост и свобода на възгледите, характерни за разговорната реч. Тонът на дружеска фамилиарност се съпровожда от значима фактологична информация, изрази на уважение спрямо получателя и такива, целящи собствена похвала. Гръцките войнишки писма конструират една беседа с отсрещния читател, представяйки примери от актуалната събитийност в сегашността, използвайки линейно-историческо време, аргументация, логически изводи, сравнения, кратки монолози. В своя цялостен вид те не представляват същински диалози. Но без съмнение текстовете са живи, енергични, изпълнени с динамика и движение, бързина и активна деятелност. Диалогичната форма се поддържа от разговорния стил на изказа и от някои формални белези: напр. обръщения, поздрави и т.н. Гръцките войници пишат така, сякаш говорят с лица, действително застанали пред тях.

Писмата съдържат множество факти с обществена значимост  за всички балкански народи, но с особена отпратка към българи и гърци. Успоредно с това те имат преобладаващо личен характер и са предназначени изцяло към частното пространство  на фамилния и приятелския кръг.

Както в идейно отношение, така и по форма гръцките войници изграждат своя епистолар простичко, достъпно, разбираемо за възприемателя; без излишни поетически фигури, сложна лексика и синтаксис; без прекалено натрупване и разширяване на обема. Всички поддържат стегната форма на изложение и спазват традиционно утвърдената формула за рамка на текста (напр. име и адрес на получателя в Гърция; точни координати на изпращача; пряко обръщение; същинско прозаично обръщение в центъра; поздрави в заключението; име и подпис на автора; дата, която може да се придружава от конкретния адрес на лицето и неговата войскова част). Обикновеният неусложнен езиков стил изразява мирогледа на авторите спрямо друга, различна и чужда етническа общност, както и всекидневна събитийност, свързана с водената от тях война  на чужда територия, продуцираща наболели проблеми.

Гръцкият военен епистолар създава неизменно впечатление за искреност и достоверност. Той представлява важен исторически извор. Всички писма разкриват черти от истинското битие, защото отразяват реални явления. Те са верни документи за историческата действителност от лятото на 1913г., за етно-религиозните, социално психологическите и политическите възгледи на времето. В текстовете се кръстосват частично елементите от дневника, историческото описание, автобиографичният жанр.

Войнишкото писмо е сред най-добрите средства за проникване в неофициалната страна на гръцкия армейски живот и стълкновенията му с неприятеля, за улавяне на контурите на частния, вътрешно усложнен и по-близък до нас човек, различен от неподвижния персонаж на класическата историографска наука в публичното пространство. (напр. политическа история, военна, икономическа). В тези автентични гръцки писма се откриват пред нас хора със сложен вътрешен свят, със страсти на конкретни личности, различаващи се от стабилните, криещи своята самоличност (напр. интимна) създатели (или участници) на утвърдената, висока историческа книжнина (срв. напр. опозицията висока / низова литература). Писмото битува и се възприема като средство за лично реагиране и по-открито отстояване на себе си, допускащо да се показва конкретното свое лице.

Частната преписка се разгръща главно между две лица с една и съща етнична и религиозна принадлежност от старите гръцки територии на юг от градовете Солун и Лариса (напр. Евбея, Тесалия, Крит, Епир, Атина, Каламас, Коринт и др.). Интимният тон има превес над деловия и практическия, като широко достъпен преносител на информация и емоционални настроения, писмото разкрива до голяма степен частния, интимен свят на гръцкия редник от 1913 г. Авторите споделят болките, удовлетворението, някои страхове или липсата на такива, резултатите от енергичната си активност, “неописуемите трудности” на своята всекидневна “нечовешка работа”, които са неотделима част от тяхното частно съществуване далеч от исконната им Родина. Определени теми от тази комуникация не намират не намират място сред широко достъпната проблематика за дискусии в публичното пространство. Така напр. в своя преписка от Родопите, 11 юли 1913 г., Спилитопулос Филипос споделя: “Тази война е много мъчителна. Изгориха всички села, напуснати от българите. Те избиват и ние избиваме. Пушката “Манлихер” върши добра работа срещу всички членове на този непочтен народ. Само 41 от 1 200 военнопленници, които взехме при Нигрита, останаха в затвора. Където и да отидем, изтребваме до корен този народ.” От Българската граница, на 12 юли 1913 г., ефрейтор Георги съобщава на своя любящ брат следното: “Където и да минем, дори и котките не могат да избягат. Изгорихме всички български села през които минахме. Не мога да ти обясня всичко, което става”; сродни са разказите на Йон Христо Цигаридис, Тома Запантиотис и др. от Родопите, българската граница, 11-13 юли 1913г.: “От Серес до границата изгорихме всички български села. Всичко е загубено, защото не можеш да си представиш какво се извършва в една война. Изгарят се села, а също така и хора, и ние самите вършим неща по-лоши от колкото вършеха българите”4

Писмовният изказ приема от реалното всекидневие идеята и стила за естественост. Но частните гръцки войнишки писма не са напълно освободени  от условността на определени формули, които се откриват в началото и края, в уверението колко радост е доставило полученото писмо, в запитванията и пожеланията за здраве, в дежурните оценки за собствената физическа и социално-психологическа кондиция, в изпращането на поздрави и други любезности. Формулите служат за рамка, за вписване на отделното частно житие в регламентирания ред на взаимоотношения и благоприличен етикет на писмена комуникация.

Заедно с индивидуалното и частното в частния гръцки военен епистолар владее духът на практиката, на пряката зависимост на човека от актуалната събитийност и преживелици. Връзките между актуалното настояще и гръцките епистоларни изложения се подчертава с липсата на прекалена пространност; с честата употреба на редица имена на села и градове; с точното фиксиране на време, място и характер на военните действия  – завладяване на нови територии, изтребление, прокуда или асимилация на местното българско население; с употребата на конкретни цифри относно измерването на разстояния, време, количество. Писмото реагира пряко и много бързо спрямо общественото и частното настояще.

Като един от примерите за силно обвързване с настоящето може да бъде посочена кореспонденцията на Никола Ангелис, 11 юли 1913г., от българската граница, до неговия брат Анастас: “Надявам се, че си добре. Не се безпокой, аз съм добре. Имахме вече няколко сражения, но Бог пожали живота ми. Бихме се при Неврокоп и пленихме 22 оръдия и много друга плячка. Те никъде не могат да се сравняват с нас, бягат навсякъде. Ние убиваме всички българи, които паднат в лапите ни, и изгаряме селата. Нашите трудности са неописуеми.”5

Писмата се раждат и живеят с необходимостта, която изпитват авторите да изразяват своята лична позиция  по важни проблеми на съвременността, да разказват и споделят в автобиографичен маниер топло и открито, да убеждават и продуцират доверие чрез един всекидневен език. В този ред на мисли гръцките войници постоянно декларират своите възприятия и оценки за методите, с които водят военните действия: “Дадоха ми 16 военнопленници да ги заведа до дивизията, обаче пристигнах само с двама. Другите ги избих в тъмнината”, “Каква жестока война водим срещу българите. Изгаряме всичко, което принадлежи на тях, села и хора. Така да се каже, ние избиваме българите. Колко жестоко е това! Полето е покрито с българи.”, “Ние се оказахме по-жестоки от българите – изнасилваме всяко момиче, което срещнем… И свърших това, което имам право да извърша”, “Всеки ден убивахме”, “Когато минаваме през български села, запалваме ги и ги опустошаваме”, “Това е истинска война, не като срещу турците. Бием се денем и нощем и сме опожарили всички села”, “Невъзможно е да ти опиша как са третирани българите. Дори селяните – това е чисто и просто клане. Нито един град или село не може да се надява да остане неопожарено”.6

Писмата са предназначени за косвено и по-продължително въздействие върху отделния човек, който чете, размишлява насаме в частното пространство на дома си. Авторите съзнателно разкриват своя частен живот и настояще, занимават се с конкретното и индивидуалното, интимното и скритото. Те присъстват ярко в епистолара със своя характер, възгледи и чувства, дори и след публикациите в Карнегиевата анкета при една значителна времева дистанция (1914, 1995г.).

Успоредно с прямотата на тона и ценните сведения, вкл. някои детайли, които са нужни, за да изгради добре и комплексно истинската история, гръцките писма притежават и друг твърде важен белег: разкриват духа и атмосферата на времето – “целта на военните стълкновения е пълното изкореняване на чуждата народност; в някои случаи тази цел се осъществява под формата на неумолима и категорична заповед – да се избие цялото мъжко население на окупираните райони; а в други – да се пощадят само тези, които не могат по-нататък да продължат съществуването на нацията и достатъчно малките, които могат да бъдат лишени от национално чувство, като получат гръцко образование.”7

Гръцкият епистолар с документално-изворов характер, конструира няколко основни теми, в които се съсредоточава специфичната гръцка йерархия на социални и морални ценности. Тя е продукт и кореспондира с гръцката етнопсихология. Един от основните принципи в тази насока, съхранен от предходните столетия и обогатен в началото на XX век, е приемането, търпимостта и съвместното съжителство изключително със себеподобието.

“Етничните групи съществуват единствено едни спрямо други. Принципът на дълготрайността, с която етничността е неразделно свързана чрез правилата на брачността и потомството, превръща миналото в неин основен материал, от който се изграждат критериите на тъждество и различие или, ако използваме терминологията на Фредрик Барт, материал за граничните знаци между групите. Отношението ú към времето се оформя като насочено назад (понякога достига до абсолютния произход). Другият е друг за мен, защото неговите предци са били чужденци за моите предци.”

Гръцките воини  споделят маршрутите и характера на водените от тях бойни действия. Деветнадесети полк на седма гръцка дивизия тръгва на север от Сяр, навлиза в Родопите и за период от около две седмици достига в непосредствена близост до старата българска граница. Крайната позиция, до която бързо пробива гръцката военна офанзива се определя различно от редниците, но всички посочват сродни местонахождения, застрашаващи столицата и втория по големина български град Пловдив – “до границата”; “както върви ще стигнем до София”; “армията ни е във връзка със сръбската и румънската армии, които са на 32 км от София; що се отнася до нас, ние сме близко до старата граница”; “понастоящем се намираме на българо-тракийската граница”; “българската граница”; “Родопите”; “в пустинята”; “в България”; “нашата дивизия стигна река Нестор, т.е. старата българска граница и кралската армия премина тази граница”; “денем и нощем ние напредваме в българска територия и всеки момент сме готови да започнем бой”; “на българската граница”; “пиша ти от Родопите, от една българска позиция на разстояние на около 2 часа от старата българска граница”; “Родопските планини”; “озовахме се близо до българската граница; непрекъснато напредваме и обръщаме неприятеля в бягство”; “река Нестор”; “Неврокоп”; “Добринище”; (Добрисница; Добрунци); “близко сме до старите граници на България”.

Гръцките войни провеждат бойните действия изцяло на българска територия, превръщайки освободителната война в завоевателна. Според техните автентични наративи в епистолара, по местата, където преминават срещат само български села и градове. Те напредват сред българската територия, заобиколени навсякъде от български селища. По пътя си изгарят всички села, напуснати от българите; изгарят всичко, което принадлежи на тях. Лишено от светли идеали, военното настъпление брутално завладява и узурпира българските топоси. Героично патриотичните позитивни мотиви се преобръщат и се подменят изцяло с етническа нетърпимост, етнически чистки, политически и социално-икономически интереси за разширяване на територията на Кралство Гърция посредством насилствено присъединяване на съседни нему земи. Тази стратегия е частично обагрена с един колониален дух.

Истинските военни действия, водени от гръцката армия включват малки сражения с изтеглящо се чрез бягство цивилно българско население (бежанци) от една страна, а от друга – местните комити (четническите формирования на ВМРО). Тук не се е състояло действително тежко, продължително, кръвопролитно или батално сражение между две равностойни армии. През юли 1913г. гръцките военни подвизи се изразяват в следните дела: запалване на селища, цялостно изгаряне и опустошаване (изпепелено, населеното място изчезва от лицето на земята и не се възстановява в последствие), всекидневно изтребване на всички срещнати българи (мъже, жени, деца), физическа ликвидация на всички заловени военнопленници. Разрушителната стихия на офанзивата се синтезира само в една мисъл, написана от Н. Бриня в писмо до неговия брат от 11 юли 1913г.: “това е чисто и просто клане”. Деветнадесети полк на гръцката седма дивизия не участва в битки с противотанкови български армейски части. Но той извършва наказателни, прочистващи и грабителски операции, “прекарва всичко през огъня без каквато и да било милост, с жестоко сърце и една присъда, която е още по-жестока” в съответствие със заповедите на гръцкия крал.

Гърците задават норми на социално поведение на своите български съседи, успоредно с което изискват те да бъдат неотклонно спазвани. Използвайки бруталната сила срещу цивилните, те не се нуждаят от нечие външно съгласие или одобрение за действията си. Редникът Перикли Сумблис споделя в писмо до своите родители (12 юли 1913г., Родопите) стереотипните и дълбоко осъзнати процедури за изкореняване на чуждата, неприемлива етническа идентификация и памет: “Взехме няколко пленници, които убихме, тъй като такава е заповедта Където има българско село го запалваме и го изгаряме до основи, така щото този мръсен български народ да не може да вдигне глава отново. Сега ние сме на българската граница и ако нашите противници не си поправят поведението, ще отидем до София.”

Изличаването на физическите, културните, духовните маркери на българската личностна и общностна етническа идентичност, съпроводено с жестоки репресии, е формулирано от гръцките войници в техния епистолар с понятието работа (“нечовешка работа”). Това определение за всекидневно извършваните дела продуцира асоциации сред читателите за нещо естествено, приемливо, ежедневно, рутинно, прозаично, необходимо, полезно, наложително, допустимо за нормалното човешко съзнание без отрицателни окраски и угризения на съвестта. Някои от гръцките войници разбират, че епистоларният изказ не предоставя достатъчни възможности за добро описание на случилото се. Те чувстват, че словото се нуждае от допълнително възприемане и дълбинно персонално изживяване (напр. “Всичко е изгубено, защото не можеш да си представиш какво се извършва в една война”; “Нещата, които се случват не са се случвали от дните на Исус Христос.”; “Не мога да ти опиша как българите се разпръснаха и се разбягаха.”; “Нашите трудности са неописуеми”; “не е възможно да ти опиша какво става, само Господ знае как ще свърши всичко това.”).

Етническите взаимоотношения между българи и гърци намират пряко отражение в названията, дадени от гръцка страна на местното население. Българският народ присъства като едно цяло във войнишките писма. В тях не се срещат отделни имена (освен тези на селищата) или персонално обрисувани лица. Тук липсват диалози или детайлизирани случки с отделни български образи. Българите се възприемат като компактна маса и се третират с оглед на опозицията еднаквост/другост. Споменът от досега  с тях се пресъздава технично, дори на места цинично, с нескривана неприязън, антипатия, враждебност.

Гръцкият войник оразличава само мъже, жени, деца, старци, момичета, живи или мъртви. Той съобщава следните определения: българите, комитаджии, пушечно месо, врабци, непочтен народ, неприятеля, този народ, мръсен български народ, мечкари, селяните, бежанците. Най-презрително от всички употребявани имена е “мечкари”. Така например Димитриос Каранеас разказва на своя брат Христофор: “Изпратих няколко мечкари на оня свят. Преди няколко дни моя кум Васил Христон застреля 8 комитаджии. Бяхме пленили петдесет комитаджии, които си разпределихме по между си. Моят дял беше 6 и аз ги очистих до един.”

Гръцкият определител “мечкари”, битуващ како в частното, така и в публичното пространство на южната ни съседка в първата четвърт на XX век (особено по време на военните конфликти), е наситен в преобладаваща степен с отрицателни характеристики и е насочен към цялата българска етническа общност. Името пряко кореспондира с външния вид, физиологическите и мисловните качества на дивото животно, средата и начина на живот, които то притежава. Във фолклорните възприятия на балканските народи мечката е олицетворение в повечето случаи на тромава сила, непохватност, глупост, недосетливост; на голяма наивност, доверчивост добродушие. Гърците акцентират преди всичко върху глупостта; преосмислят мечката като символ на дявола, злото, жестокостта, , носител на лакомия и плътска страст.9

В българската традиционна култура този персонаж се свързва с инициацията на и ритуалите на прехода. За нашите сънародници той притежава енергия, издръжливост, мощ и свръхестествена сила. Тук животното е обекта на култови почитания. За българите мечката представлява зооморфен митологичен символ на плодородие и майчинство. Именно възприятията за символиките на плодовитост и раждаемост, обвързани в битието на мечката участват в българските  фолклорни и обредни практики. Така например, персонажите мечка и мечкар са характерни в групата на маскираните в Кукерските новогодишни и заговезнишки мъжки игри, в карнавалните обичаи Бабугери, Сурваскари и по принцип за всички обичаи, съдържащи в себе си елементи на травестия (преобличане) и носещи идеята за свещен брачен акт, след който настъпва плодородие, раждаемост и продължение на рода. Заедно с бика, овена, козела, коня, за българите мечката е митологичен символ на необуздана сексуална мощ и възпроизводство.

Тези проявления, валидни за българската фолклорна култура, фигурират извън елинската мярка за хармония в битието, осъзната като единствено правилна, допустима граница на действие; зададена изначално като образец за следване на европейските цивилизовани народи от Античността. Осмиването от гръцка страна на чуждата културна идентичност се проявява и в преки сравнения или уподобителни асоциации между облика на мечката и този на българските планинци. Мечката ходи изправена, стъпва на цели задни стъпала, лапите й приличат на човешки ръце, нейната походка, жестове, навици директно кореспондират с грубия външен вид и недодяланост в обноските при нашите сънародници.

С оглед на утвърдените пространствено времеви опозиции планина/равнина; варвари/облагородени обитатели; села/големи градски средища; пътища, комуникации, връзки с външния свят/затънтеност, изолация, усамотение; динамика, модерност, движение на хора, стоки, капитали/традиционализъм, консервативност, патриархалност гърците оприличават начина на живот на местното българско планинско население с това на мечката. Сродните физикогеографски координати на обитаване изграждат според гърците, бит и мироглед, който е коренно различен от този на истинската цивилизация, големите равнини, градските центрове. С тези диви, тъмни, неприемливи, нечовешки региони и субекти, гръцките воини се чувстват в правото си да облагородяват, цивилизоват, показват и въвеждат нов социален ред, истинна светска и елинска класа на поведение. Една немалка част от гръцката деятелност носи в себе си белези на осъзнато и добре координирано отмъщение, назидание, наказание.

Психологическите, емоционалните и интелектуалните качества, приписвани на животното, също допринасят за антропоморфизацията му: грабителските му похвати и свирепостта му, способността му за обучение /при опитомяване/, доверчивостта и любопитството са и човешки качества. Половата стръв на мечката е дейна и плодотворна, но тя е и безнравствена – ненаситно поглъща в областта на сексуалното”.

В този ред на мисли системата  от представи за  мечката се наслагват върху българите от гръцка страна; дивото животно функционира като етноним за тях в гръцкия военен епистолар. Подобен тип асоциации и названия разкриват човешките взаимоотношения и оценъчни характеристики на Балканите в техните социално- психологически и етнични измерения.

Принципите на взаимоотношения между българския селянин и гръцката армия се конструира и в публичното пространство.”Когато политиката диктува скъсване или раздяла, общественото мнение трябва да бъде подготвено за това  и гръцкият печат, воден като че ли от един общ импулс, се посвещава на това дело. Гневът на гръцката армия бе възбуден с ежедневна  дажба от нападателни статии, плакати и популярни изображения(напр.: “Българоядецът” и др.)11

Националната омраза предопределя методите за водене на бойни действия, завладяване и опустошаване, при които гръцките армейски части решават териториите, фиксиращи техни претенции, да бъдат лишени от наличие и каквото и да било присъствие на представители на  българската етническа общност. Съхранените свидетелски показания говорят от прекия досег между  цивилно население и войскови единици говорят само в една негативна посока: безразборно клане до опити за пълно изкореняване на чуждата народност; изтребление, предизвикващо потоци от бежанци и всеобщо бягство в България; съзнателни действия, предизвикващи преселения успоредно с опити за асимилация на оставащите “други”. В случаите на окончателно завладени чужди области гърци, сърби, турци реагират по един и същи начин: изчистват територията, малцинствените групи остават без изявена етнична идентичност в публичното пространство, унищожават се всякакви частно-собственически права за лицата, настояващи да фигурират като българи, подчинените чуждоезични групи остават подтиснати и заемат маргинални социални позиции.

“Всеки ден  българите  са представяни като народ от чудовища и общественото мнение стига до някакъв връх на шовинизъм, при когото приема като нещо естествено, че една война ще бъде безогледна. Както писмено, така и устно се набляга на една фраза, която обобщава чувството на гърците спрямо българите, а тя е:”Те не са човешки същества”. В своята възбуда и негодувание гърците започнаха да се изживяват в ролята на предопределени отмъстители за цивилизацията срещу един народ, който се намира извън границите на човечността.”12

Действително преживените страдания на мирното и цивилно местно българско население са продукт и на едни култивирани с векове, през периода на робството модели на целия Балкански полуостров, наситени с множество жестокости и бруталност, с неуважение на човешкото тяло и човешката личност, с прекалено ниска цена за човешкия живот, с липса на справедливост и съобразяване с каквато и да било нормативност(ред, закон, дисциплина), особено чужда, с все още крехка просвета по отношение на гражданското общество и гражданските ценности, с отсъствие на сигурност. Отклоненията от нормалното за дълго се врастват във всекидневния живот на Балканите и сякаш, особено през военните 1912-13 г. придобиват естественост.

Гръцкото войнишко писмо от началото на века следва най-важните традиции в епистоларния жанр:

-като илюстрация на част от духовния живот на пишещия, писмото е документ и отразява историческия момент така, както е видян от него;

  • като единствен източник писмата помагат да се “реставрират” произтеклите факти и личности.13

Гръцкият военен епистолар придобива с времето и с публикацията си в Карнегиевата анкета не само лична, но и обществена значимост.

БЕЛЕЖКИ:

  • “Другите Балкански войни. Изследване на Фондация “Карнеги” от 1913 г. в историческа перспектива с нов увод и размисъл върху съвременния конфликт на Джордж Ф. Кенан”, С., 1995 г., с. 98-99 и др.
  • Пак там
  • Пак там, с. 291-299 (7 дивизия, 19 полк, 12 батальон, в Родопите)
  • Пак там
  • Пак там
  • Пак там
  • Пак там, с. 89-102, с. 139-148, с. 174-175, с. 193-218, с. 249-253
  • Виж: Жан-Франсоа Госио, ст.”Етничността – обществена логика и история”, сп. “Български фолклор”, кн. 1, 2002 г., с. 5-11 (“гранични маркери – културни черти, от които зависи към коя група ще бъде причислен даден индивид; тази операция вписване бележки е началото на етничните явления”.)

Жан Кюизиние ст.”Етничността в Европа днес”, сп. “Български фолклор”, кн. 1, 2002 г., с. 12-23

(“Как се създава етничност: като се издигат граници.”)

Фр. Барт изтъква, че единствено подходящите културни белези са онези, които самите действащи лица в обществото считат за отличителни. Етничните единици се образуват чрез границите, които те установяват между групите. Те съществуват, докато поддържат границите и ги обозначават с гранични знаци за еднаквост: напр. Една или друга черта във външния вид, една или друга хранителна практика. И съхраняването им във времето зависи от поддържането на тези граници. В същността си етничността се състои в приписване на качества; и докато другият продължава да ви приписва характеристики, вие няма да се измъкнете от етнична подредба, въпреки всички индивидуални стратегии, които бихте се опитали да използвате.)

  • Виж: Купър, Дж. К. “Енциклопедия на традиционните символи”, С., 1993 г., с. 131; Софи Бобе, ст. “Животинско красноречие”, сп. “Български фолклор”, кн. 1, 2002 г., с. 24-33
  • Софи Бобе, ст. ”Животинско красноречие”, сп. “Български фолклор”, кн. 1, 2002г., с. 24-33 (“Мечката се включва в потомствена и брачна връзка”; Виж ръста, начина на хранене и поведението им)
  • “Другите Балкански войни. Изследване на Фондация “Карнеги” от 1913 г. в историческа перспектива с нов увод и размисъл върху съвременния конфликт от Джордж Ф. Кенан”, С., 1995 г., с. 89-102 (“Тези две народности се отличават рязко по своя темперамент. Традиционната неприязън ги е разделила още от утрото на историята, а положението е утежнено и от едно социално разделение.”)
  • Пак там (“Балкански схващания за отмъщение; Отречете на вашите неприятели, че са хора и много скоро ще започнете да ги третирате като животни. Гръцката армия започна войната, разпалена от гняв и омраза. Един гръцки офицер ни заяви следното: “Когато имате работа с варвари, вие самите трябва да се държите като такива. Това е единственото нещо, което те разбират”.); Виж: Пак там, с. 249-257, с. 139-148, с. 174-175 (Те “човешка раса” ли са, тези “мръсни” славяни? Те не са anthropi (човеци). Те са “arkondi” мечки. Такива думи често се срещат в дадените пред нас показания. Те се свързват по жестокост с думата, отговаряща точно на понятието “булгарофаг” /българоядец/ – едно чувство, съзнателно култивирано в армията и сред населението посредством патриотични стихове и популярни картини”.)
  • Виж: Дамянова Р., ст. “Писмото – документ и документалност”, “Критика. Естетика. Народопсихология (Юбилеен сборник в чест на чл. кор. Ефрем Карамфилов)”, С., 1988 г., с. 106-112

Ирена Янчева, Докторант към Катедра “Етнология и социология”, ПУ “Паисий Хилендарски”, гр. Пловдив

The road of delegations and establishment of the first consuls in the Renaissance city /Пътят на посланичествата и установяване на първите консули във Възрожденския град

(Пловдив и сродни центрове на санджаци)

Преминаването на делегациите от дипломатически пратеничества между Високата порта и Европа се осъществява се осъществява в публичното пространство на Балканския полуостров непосредствено по неговите главни артерии, унаследени и дейно функциониращи от Античността и Средновековието. Както и днес гръбнакът на пътната мрежа са големите артерии Via Singidunum и Via Egnasia, които от времето на Римската империя свързват не само българските земи, но Азия и Европа, Изтока и Запада.1 Именно Диагоналният път – най-пряк и сигурен между Виена и Цариград, остава в съзнанието на местното население, турските управленчески кръгове и сред редица европейски социални среди като пътят на посланичествата. По него се придвижва австрийската поща след 17 век. Тя остава до известна степен гарант за неприкосновеността, точността в крайното пристигане и осъществяване на комуникацията чрез хора и пощенски пратки. Основните места, където тя спира, представляват значителни търговски градски центрове (някои от тях са областни или митрополитски средища): напр. Люлебургас, Одрин, Пловдив, София, Ниш, Белград и др., в част от които през ХІХ век се установяват и първите постоянни консулски представителства. В някои свои участъци трасето се движи успоредно с река Марица, която от първата половина на ХІХ век е свободна за корабоплаване от град Пловдив на юг.2 Заедно с пощенския главен път Цариград – Адрианопол – Пловдив – Белград – Виена, река Марица се превръща в изключително важна комуникационна артерия за Пловдив, негова жизнена връзка със света, структурирайки средищното му положение в икономически, социално-политически и културни аспекти. Без реката пловдивчани “не биха могли да осъществят икономическата си революция от аграрно стопанство” на обикновен град “към занаятчийска и търговска икономика с далечни пазари и източници на доставки”.3 Именно в такива големи градове с космополитен характер, разположени сред подходяща пътна мрежа, географски релеф и постоянни свръзки със столицата на Турската империя се разполагат трайно първите чуждестранни консули през ХІХ век, представители на Великите сили: Австрия, Франция, Русия, Великобритания, Италия, Прусия/Германия, успоредно с които и тези на съседна Гърция. Градското пространство и време поемат в своето лоно консулския дом, но той остава юридически пряко подчинен на конкретното посолство от Истанбул. Чужди консулства се разкриват в София, Русе, Варна, Велико Търново, Пловдив, Видин, Солун, Одрин, Битоля, Скопие.4 Изборът доказва непосредствена, взаимообусловена връзка между стопански и демографски характеристики на съответните градове, местонахождение и натовареност на комуникационните трасета от една страна, а от друга – външните политикоикономически интереси. Пловдив и сродните нему центрове на санджаци притежават близки показатели на развитие през ХVІІІ/ХІХ век, които изиграват ролята на силни аргументи относно изборът на европейските държави за основаване на посолства (или консулство) по тези места. Те могат да бъдат групирани в следния ред:

-благоприятно разположение на града (важен път или кръстопът)

-плодородна земя;

-речен или морски излаз;

-манифактури;

-интензивен живот;

-търговско средище за Балканския полуостров и Европейския континент;

-селскостопански и животински продукти;

-занаятчийски произведения;

-значителна търговия – на Балканския полуостров, с Европа, Азия, Африка (транзитна, прекупваческа);

-множество обществени сгради (безистени, тържища, ханища, бани, механи, кафенета, храмове, училища и т.н.);

приблизителна численост на населението за XIX б. От 35 до 55 хил. души;

-влагане на значителни капитали в недвижима собственост (например чифлици в околността), джелейлък, банкерство и др.5

От всички главни артерии, пътят на послничествата (Диагоналния път) е един от малцината, за които централната власт полага сериозни и чести грижиза неговата поддръжка (доколкото това е в нейните възможности) поради факта, че трафикът по Цариград – Пловдив – Нош и т.н. е ваяжен от военна и икономическа гледна точка.6 традицията се потвърждава чрез прокарване на първите ЖП линии през втората половина на XIX в. успоредно или в непосредствена близост до основната сухопътна мрежа (напр. т.н. Барон-Хиршова железница, Цариград-Белово).

Заедно с чуждестранните консули в Европейска Турция се установяват и чуждестранните капитали с трайни позиции в империята. Връзките между дипломатическите представителства и търговските интереси е двупосочна. Австрийските параходи поемата корабоплаването по Дунав, големи френски, италиански и английски компании – движението по море; австрийците на практика поемат от рано до голяма степен транспорта вътре в Османската империя и отношенията й с другите страни. 7

Диагоналният път е траектория за придвижване на всички австрийски и английски дипломатически мисии (по-късно на италиански и френски) от края на XVI в. нататък: водене на мирни преговори, размяна на писма и дарове, установяване на трайно посолства в столицата, кратки служебни визити, създаване на консулства в градовете от сърцевината на полуострова.*

Дипломатическият дом се разполага винаги в централната градска част. Това правило се спазва както в Цариград, така и в центровете на санджаци – Пловдив, на Трихълмието, Видин, Солун и др.** Главен негов отличителен белег е националното знаме на държавата, която представлява. То се издига с необходимата тържественост, маркира неприкосновена, защитена територия и отбелязва начало на делова активност. Знамето едновременно приобщава и отграничава персонажи, координати, влияния, символи в дадения град и прилежащата му област спрямо определена европейска държава.

Консулският дом е част от публичното градско пространство. Тук се приемат официални визити от местната власт, чужди поданици или други консули, вечерни балове или банкети, осъществяват се контакти с българското население, изготвят се служебни рапорти, доклади, дипломатическа поща. Неговото съществуване и признаване се гарантира от знамето на видима височина.

Успоредно с това консулите обитават този дом със своите семейства.*** Той служи едновременно както за обществени, така и за лични необходимости, поради което дипломатическият агент се задължава да спазва определени норми на поведение и етикет. Частно и публично измерение на пространството се застъпват на сродни координати. Личността на консула се изявява като образец; символ; реално представителство; пълнокръвен човек; носител на характерна власт, етнична и юридическа принадлежност; концентрира в свое лице множество очаквания или разочарования; маркира известна дистанция, но винаги е налице съобразяване с определена власт и авторитет. Той живее и работи на едно и също място от гледна точка запазване на сигурността. Неговият статут допуска в дадени кратки периоди от време през годината да пътува извън официалните си задължения, с цел почивка и отмора заедно със семейството си. Така напр. френският консул от Пловдив г-н Шампоазо заминава за Порто-лаго при Гюмюрджина през Ахир-Челеби, за да вземе морски бани с близките си – юли 1864 година.**** Повечето от европейските консули и богаташи в Солун имат летни къщи отвъд залива за почивка; отиването на курорт – на юг от Салоник или в теснините в подножието на Кортнаш, планина висока 3894 фута, на югоизток; или при баните със сярна вода на изток от Серес – се превръща в традиция през ХІХ век.8

През ХVІІІ и ХІХ век чуждестранните посланици при Портата отсядат през летните месеци в морския курорт град Бююкдере на Босфора, където е пълно с вили и резиденции, собственост на жителите на Пера.9

Дипломатическите домове се изграждат в синхрон с най-красивите, добре уредени, двукатни или трикатни градски къщи с уютни дворове, с умело изографисани декоративни стенописи. Те притежават модерна европейска мебелировка и най-луксозен интериор. Консулатото не се отличава по своите архитектурни елементи спрямо другите обитавани частни домове от градския елит. Подобна тенденция се наблюдава при изгледа на пашовия конак, където се настанява всеки управител на санджак (област). Почти до край на ХІХ век османските турци изграждат в империята обществени сгради в публичното пространство изключително в ориенталски облик – кервансараи (ханова), затвори, бани, медресета, безистени, кафенета и др. Липсата на традиция в империята, при създаване на основните градски топоси със светско предназначение в унисон със западноевропейските, представлява една от причините за множеството прилики в структурата и изгледа между личните домове, дипломатическите мисии и тези на управленческата административна власт. Това е един от каналите за протичане на модерни чужди влияния, които се възприемат на Балканския полуостров в съчетание с местните школи на християнските народи. Знамето остава и през ХХ век като единствен оразличителен знак.

Церемонните по посрещане и настаняване на временните пратенически делегации, постоянните посолства или подчинените им консулски служби (генерален консул, вицеконсул) имат характер на ритуали с древен произход. Със сигурност може да се каже, че епохата на Възраждането наследява главните механизми на церемониала от Средновековието, успоредно с което разширява дипломатическото присъствие по времетраене и местонахождение извън столицата. Ритуалните елементи утвърждават настоящите намерения и бъдещите действия между преговарящите страни в позитивен, миротворчески, съзидателен план. Те от своя страна маркират протичането на това събитие по сроден начин в различни градски центрове. Общите същностни черти се състоят от: влизане на кон, свита, охрана, украса, размяна на дарове, знамена, освещаване в храм, топовни гърмежи, облекло, знаци – писма, официални визити, почерпки (обяд или вечеря), балове.

Общата територия на заселване и живот обединява гражданството при ритуалното посрещане и настаняване на посланичества в градовете им. Всички взимат участие в тържественото събитие като едно цяло, а то от своя страна консолидира разнородното по етнически състав население. Пловдив, Русе, Одрин, Солун, Видин, София, Скопие, Битоля служат за пример чрез социално-икономическия си просперитет, средищно географско местоположение, обществен елит и светски взаимоотношения.

Първите дипломатически мисии, които преминават заедно със свитата си по Диагоналния път имат за цел установяване на официални контакти директно с Високата порта. Австроунгарската империя и Великобритания откриват свои посолства в Истанбул или разменят официални визити значително по-рано от останалите Велики сили – след военните поражения на османския средиземноморски флот през 1571 г. и разгромяване армията на Кара Мустафа паша под стените на Виенската крепост 1683 г. (края на ХVІ и ХVІІ в.); същевременно това са годините, през които се установява за Турция режимът на капитулациите.10

Подписването на мирен договор в Карловци – 1699 г., чрез който се приключва шестнадесет годишната война между австрийците и турците, е причина за изпращане на ново “велико посолство” при Високата порта. Виенският двор иска да се състави текст на мирното споразумение. В Пловдив беят посреща яздейки великия посланик с много конници и няколко стотин еничари, придружава го в града, след което го настанява в квартира.11 През 1700 г. генерал Д’Арш споделя: “Във Филипопол посланикът беше приет от кадията. Спахиите и много еничари излязоха с него извън града.”12 Ново велико посолство до Цариград било изпратено през 1718 г. от император Карл VІ и водено от граф Дамян Хуго фон Вирмонд. Герард Корнелиус Дриш описва приемането на делегацията на отиване и връщане по следния начин: “Гарнизонът ни посрещна и придружи г-н посланикът до лагера. …. Този град ние разгледахме както при идването си насам, само при преминаване. При влизането си в града не спазвахме никакъв строй, но всички яздехме вкупом около г-н посланика. Това можеше да стане, понеже по това време в града нямаше никакъв паша, за да си създаваме труд. При все това нас ни посрещнаха еничарите с техните фесове и оказаха на г-н посланика дължимата почит, като го придружиха из града към лагера до палатката му.”13 Интересен момент от ритуалното посрещане добавя Йохан Кемпелен от 1740 година: “На 18 юли пристигнахме във Филипопол. Там светлейшият посланик бе поздравен по пътя от първенците на града.”14

Посланикът никъде не се придвижва сам. Той и свитата му са винаги на коне при вход и изход от главните градове, като свитата е около или след посланика, който често е в нейната сърцевина. Задължително се посреща от главния управител и неговия ескорт, които са пак на коне. Ако той отсъствува от града, на негово място отива административният или военният му заместник по това време. Оказването на такава чест е задължително. В знак на всеобщо почитание местният елит от гражданството се среща с делегацията, но когато тя се движи транзитно, този акт се реализира на дистанция и за кратко. За консулите и хората им се осигурява отделно жилище. Видът му се определя от времето на пребиваване. Подобни ритуални практики, които постепенно се превръщат в задължителни норми, се утвърждават в Ренесансова Италия през ХІV век. За тях Чезаре Марки отбелязва: “Когато посланичеството се развивало в особено тържествена обстановка, то било ескортирано от войници на коне. В Пиза пристигането на посланик се предизвестявало с фанфари. Във Флоренция подобни показни прояви били редки, може би поради пестеливост.15

Генералните консулства и вицеконсулства, установени през ХІХ век във Възрожденския град, реализират идентични ритуални практики спрямо кратките дипломатически мисии и постоянни посолства в Истанбул. Съхранява се тяхната главна миротворческа цел, необходимостта да бъде опазен живота и неприкосновеността на чуждестранния представител, обезателното оказване на висока чест, споделената храна на тържествена трапеза от двете страни, изисканият етикет, скъпите облекла, проявеното ораторско майсторство при произнасяне на официални речи, предоставянето на акредитивни писма или други писмени послания, наличието на драгоман в свитата, специалната траектория на движение за основната персона и нейното обкръжение, нужното съобразяване с местната социална и властова йерархия, предаността към предначертаните служебни задължения. В тези аспекти на деловите взаимоотношения между западноевропейските държави, Русия и Високата порта се изграждат пътищата на взаимни влияния, договорености, координати на търпимост, допустими общи норми на поведение в сферата на висшата публичност. Именно това са местата, където могат да бъдат наблюдавани, разбрани, оценени чужденеца и “другостта” на неговата култура. Тук се срещат не само различни култури, но и две различни цивилизации – източната и западната, християнството и исляма. Ритуалът се явява посредник в това общуване. Той е своеобразен код в езика на дипломацията.

Еднаквостта на случилите се действия, независимо от изтеклите години във времето (ХVІ – ХІХ в.), споделят почти всички участници – французи, австрийци, англичани, гърци, руснаци и др. Свитата на посланика е сравнително многолюдна при пристигане и заминаване. Той се придружава от благородници или издигнати хора, чауши с техния началник (дворцови служители, част от които съставляват личната охрана на султана), преводач, секретар, еничари, личен лакей, допълнителен транспорт от товари с провизии; понякога към нея могат да се присъединят негови сънародници, търговци и лекари по същия маршрут или откупени пленници християни; кадията на всеки транзитно прекосен град се задължава чрез пълномощници да отпуска полагаеми провизии – овца, вина ,хляб ечемик, сено.16 Елитът на милорд (господата аристократи и търговците) заедно с охраната яздят или се възползват частично от полагащите им се карети, а съпровождащите и слугите пътуват в коли (тип каруци).17

Влизането и престоят в градското пространство на Негово превъзходителство г-н посланикът се ознаменува от необходимите показност и пищност, които са толкова по-големи, колкото по-значителен е градът. Посрещането се отбелязва с гърмежите на оръдията, залповете на войниците, виковете на народа, изпълнени с радост, множеството строени въоръжени лица, възпитавани във военен дух и демонстриращи почитание; каймакам пашата или градоначалникът и лицето кападжъ башъ поздравяват задължително с пристигането г-н посланика и го въвеждат в жилището му.18 Той се посещава в знак на уважение от другите посланици, реализира редица контакти в къщите на местния градски елит, приемайки с най-добри чувства тяхното благоразположение и почерпка с вино.19 Знамето, чиято държава представлява, се носи от един благородник в свитата, докато главният дипломат язди в нейната сърцевина, заобиколен от телохранители. Съзнателно поддържаното великолепие на всяко посолство разкрива “славата и триумфа”, силата и мощта на европейската монархическа власт.

Получаването и отдаването на взаимни любезности включва връчване на императорски писма, с които се регламентира назначението и началото на дипломатическата мисия, размяна на подаръци – от турска страна напр. това са кон с екипировка, кафтан, поръбен със самурени кожи (тази дреха е осигурявала достъп до султана), с който се даряват и придружителите на посланика; а от западноевропейски страни (английска, австрийска и др.) напр. една благородна и богата каляска заедно със седем неаполитански коня и четири ирландски хрътки за султана.20 Количеството, богатството, многообразието на подаръците винаги се показва и връчва на публични места, с голяма тържественост и в присъствието на основните представители от двете делегации. Често това събитие се синхронизира с официалния пищен обяд, съпроводен със съответната йерархична позиционна подреденост на всички участници и тяхното облекло специално за случая. На аудиенцията при султана, Негово превъзходителство отива със своя преводач, където се оставят акредитивните писма, разменят се етикетни думи относно “здравето на императора”, “поздрави с добре дошъл” и т.н., “изброяват се публичните и частните причини за посолството”, понякога драгоманът произнася реч.21

Извън тежките церемонни членовете на дипломатическите корпуси имат по-свободно и неангажиращо поведение.

Като основни дарове на размяна, освен споделената храна на богата трапеза, на различни аудиенции (от султана до каймакама) през вековете се налагат “дрехите от платно, коприна, сребърни и златни дрехи, платно от злато, сребро, кадифе, скъпи кожи; дрехи, които са много странни за западноевропейците и те ги обличат само при специални случаи в двора – мантия от бяла коприна с големи клони, понякога с полумесеци и др., жълти и светлокафяви, всички с широки райета и материя от “сребро или злато – те са втъкани в коприната, както и коне за милорд и придружителите му – богато украсени за вход в града, които след това остават техни”.22

Приемствеността се изразява и в подържане на делови контакти между разнородните дипломатически представителства от една страна, а от друга- между отделните поколения, пребиваващи в Европейска Турция. Постепенно те започват да формират самостоятелно съсловие със свой социалнопсихологически и материален престиж, при което водещи се оказват не кръвнородствената обвързаност, а индивидуалните професионални качества и аристократичен произход. Дипломатите следват стратегията на една държавна политика, чиито представители и застъпници в Османската империя са те. Именно тези два аспекта са носителите на обща комуникативност и обвързаност както между англичани, австрийци, французи, италианци, руснаци, така например и между англичаните от ХVІІ-ХVІІІ-ХІХ в. или австрийците от ХVІІІ-ХІХ в. След като старият посланик представя своя приемник, церемониал-майсторът и драгоманът откриват обикновените служебни ритуални церемонии.23

Най-пълни и достоверни описания на произтеклите събития са дело на анонимни дописници – свидетели във Възрожденския български печат, на самите участници в делегациите или на консулите, които остават обширна архивна документация, мемоари, епистоларно наследство. Едни от ранните сведения относно посрещането и установяването на чуждестранни консули в градове-центрове на санджаци през ХІХ век пристигат от Пловдив: на 31 юни 1857 година.24 Най-доброто средство, с което Франция има намерение да разпространява благотворното си влияние в Турската империя, е откриването на консулства и изпращането на представители в по-главните градове от сърцевината на Балканския полуостров. Освен раздвижилите се събития от политически и военен характер (напр. Кримската война), върху изборът на Франция влияят и фактори от икономическо естество: високото развитие на земеделието, търговията, пътищата. Християнските жители са изпълнени с признателност към французите, упование за бъдеща подкрепа и небивал възторг. Заедно с придошлите селяни от равнината пловдивските граждани изпълват улиците, католическия храм и превръщат деня, в който се издига френското знаме, във всеобщ градски празник. Самочувствието на пловдивчани като граждани нараства значително, осъзнавайки характера и последиците от новата институция. Личното участие на автора в събитието говори за неговата истинност. Той не само регистрира, но преживява и кара читателите да съпреживяват чрез него. Еднократното събитие, което няма повторяемост във времето с оглед на ден и месец, се подчинява на линейната историко-библейска времева траектория на протичане, за разлика от обичая, свързан с аграрния цикъл. Именно градското пространство и време прави възможна промяната в градския празничен календар през ХІХ век: откриването на постоянно консулство е явление, което отбелязва нова дата за всеобщо празнуване. Единичният факт е своеобразна ценност за гражданина. Периодиката съхранява паметта за случилото се успоредно с неговата публичност. Общественият отзвук увеличава степента на запазване и интерпретиране на информацията.

В осем часа сутринта г-н Шампоазо – първият френски посланик в Пловдив, облечен в подходящо за случая представително облекло – национална униформа, придружен от задължителна охрана – войници и заптиета, от френски поданици и много народ, влиза в Католическата църква.25 Тя е празнично, богато украсена; вътре го посреща музика. Негово преосвещенство г-н Канова – католическият епископ тук, облечен в архиерейски дрехи, е заобиколен от целия си клир и редица католически свещеници от околните села в Тракийската равнина. Център на това тържество е благославянето на знамето от г-н Канова. След това консулът изрича енергично слово с националното знаме в ръка и в този час църквата се изпълва с викове: “Жива да е Франция! Жив да е императорът!”26 Тържествената литургия се извършва от висшия католически клир, придружена на места от певци, които заедно с музиката на орган изпълняват различни напеви. На излизане от църквата пушечни гърмежи поздравяват знамето. Множество народ съпровожда успоредно делегацията и ритуала по централните улици, а друга част наблюдават от прозорците на домовете си като зрители. После френският консул стига до своя дом, където г-н Канова произнася слово, с което възхвалява Франция и нейния дипломатически представител в Пловдив. Над къщата на г-н Шампоазо започва да се развява благословеното френско национално знаме. То обозначава и разделя консулския дом от другите в града, функционира като знак за отлика и принадлежност.

Турските чиновници, които присъстват на тържествения обред, са под командата на Бакир паша. Местните власти оказват задължителна чест на консула, поднасяйки му лично своите поздравления. Поради заболяване градският управител Салих паша е възпрепятстван да отиде и изпраща на мястото официално своя кехая. Г-н Берти – австрийският консул и г-н Найден Геров – руският консул, който е дошъл скоро, изпращат своите войници като охрана да бдят за добрия порядък, за предотвратяване на евентуални нежелани инциденти.

Вечерта френският консул организира бал в своя дом, където е поканен градският елит на Пловдив, представители на турската управленческа йерархия и другите дипломатически среди. Госпожите и господата се отличават със своите бляскави тоалети, бижута, прически по последна европейска мода. Г-н Шампоазо открива танците с г-жа Берти. Дописникът съобщава за “хоро-кадрил”, започват да се установяват нови съвременни европейски танци. На приема изобилстват разнообразни ястия и питиета на разположение на поканените. Балът продължава чак до сутринта – никога Пловдив не е виждал такъв един празник.27 Светската атмосфера става съществена част от градския микроклимат. Тя е в унисон с наличието на достатъчно свободно време в ежедневието на гражданството, в което да бъдат споделени многообразни веселия, удоволствия, новости, визити, контакти, забавления, придружени с изявен индивидуализъм и показност. С гордост дописникът уточнява, че не са се случили никакви безредици сред множеството и това е похвала за българския народ, чиято територия тук е исконна. Тук възрожденецът се научава да съчетава хармонично в едно цяло костюм, етикет, жест, реч, танц, изискани маниери, себеуважение, самообладание, да проявява разбиране към другостта, да изказва почитания към високопоставени европейски особи, да представи умело себе си като личностна и общностна идентичност, оценявайки същевременно позитивното в различието. Консулският дом получава и отпраща влияния.

През 1859 г. в-к “България” отбелязва пристигането на елинския вицеконсул в Пловдив – г-н Фиво. Гърците от града излизат много надалеч за посрещането, митрополитът изпраща богато украсен кон, с който г-н Фиво трябва да влезе особено тържествено; свитата се предшествува от комедианти в театрални дрехи, които от известно време играят в Пловдив, а след  тях всичките елини на коне придружават консула.28

Анонимен кореспондент съобщава, че на 24 май 1859 г. се организира ново тържество – г-н Фиво издига националното си знаме над своя консулски дом и по този случай ритуалът за освещаване на знамето се извършва в съборния храм на митрополията, откъдето всички елини придружават знамето до сградата на гръцкия дипломатически представител.29 По-късно следват поздрави от 21 топовни гърмежа и официални посещения – визити при местната власт.

Унаследените норми на поведение и превърналият се в регламент ритуал на посрещане се утвърждават окончателно през средата на ХІХ век в публичното светско елитарно пространство във Възрожденския град. В него взимат участие издигнатите и богати градски съсловия, членове на местното административно управление, представители на висшата турска власт и съответните лица, изпратени за консули. Масовата част от средните и нисшите градски прослойки остават в позицията на зрители, допуснати спрямо официалните персонажи на точно маркирана дистанция. Общо състояние е изказването на осъзната радост, възторг, възхищение, надежда или упование за бъдеща закрила.

Традицията на празника, установена в Пловдив от френския консулски дом, се потвърждава и от руското вицеконсулство тук. На седми август 1857 г. Найден Геров е посрещнат като консул в Пловдив, а на 1 септември същата година е вдигнато тържествено знамето над руското консулство.30 Подобна тържествена празничност е налице във Велико Търново при отваряне на руското консулство 1862 г.; при посещението в Пловдив на сина на английския генерален консул г-н Блонд в Смирна (бивш консул в Ускюпе – Скопие) 1860 г.; при вечерните банкети, дадени от английския и австрийския консул в София 1860 г.; при отбелязване празника на Руския император в Пловдив през 1864 г. при специален ред, чиято инициатива поема руският дипломатически представител и др.31 Празникът на руския цар е показателен пример за това как възрожденският градски социум (макар и частично) се приобщава към европейския календар, към честванията на други нации, как обогатява своите знания, вкусове, ценности и постепенно излиза от локалната си балканска затвореност. Той не измества други дати, а се съчетава умело в пълна хармония с останалите чествания на гражданството (в конкретния случай основно на българската етнична общност). Неговото празнуване се реализира в зависимост от политическата обстановка в Турската империя и от дипломатическите отношения между Високата порта и европейските държави. Така напр. по време на руския императорски празник в Пловдив през 1864 г. не се е служило в църква, пашата не е разпоредил топовни гърмежи за поздравления.32

Персонажът на самостоятелното съсловие посланици започва постепенно да се оформя през XIII и XIV век в Ренесансова Италия. Множество от принципите остават валидни до днес и то не само в Европейския континент. В късното средновековие и началните десетилетия на Ренесанса годишните финансови доходи са много ниски. “Това не е била солидна професия, не съществувала кариера на посланик в днешния смисъл, т.е. като висш държавен служител, който отсяда на постоянно местожителство в столицата на чужда държава, за да представлява там своята. Нямало посолства, а само посланичества и посланика наричали “оратор”, защото той бил човек, който трябвало да умее да си служи добре със словото, да знае да разисква и да убеждава. Назначен със срочен договор, когато приключел мисията си, ораторът се завръщал в дома си като обикновен гражданин. Подбирали го измежду видните хора, най-често сред литераторите. Те не можели да не познават, поради професионалните си задължения, риторическото изкуство. Данте изпълнил доста посланичества, преди да бъде изпратен в изгнание , а и след това; Петрарка бил посланик на Висконта; през пролетта на 1354 г. Джовани Бокачо бил пратен с важна мисия отвъд Алпите, в папския двор в Авиньон. По време на мисията си не можел да приема и изпълнява частни поръчки.33

Руският император определя за свой вицеконсул в Пловдив през 1857 г. Найден Геров, след което неговата дипломатическа позиция се регистрира чрез официален султански ферман.34 Този принцип остава валиден за всички консули или посланици – назначението и отзоваването им се извършва от държавния глава и е последвано от султанско одобрение посредством ферман. Необходимо е тези лица да бъдат поданици на съответната страна. Те служат срещу точно фиксирано финансово възнаграждение и регистрират последователна преданост спрямо политиката на държавата, която представляват. Допустимо е да изявяват собствени мнения или решения, но винаги в рамките на предварително начертаните граници от техните правителства.

Роден в Копривщица, Найден Геров се заселва в Пловдив през 1850 г., започва да учителствува в колежа “Св. Кирил и Методий”, бързо се издига и спечелва симпатиите на българската етнична общност. Завършил висшето си образование в Одеса – Ришельовския лицей от 1841 до 1845 г., развива широка филологическа работа – пише учебници, превежда книги, събира много фолклорни материали, инициатор е за празника “11 май”, създава Речник на българския език, автор е на първата българска поема “Стоян и Рада”, занимава се и с обществена дейност, като същевременно не са му чужди националните стремежи за църковна независимост, духовно и политическо освобождение на българите. Единствен за времето си по образованост и деятелност, интелектуалецът се справя достойно с консулските задължения. Притежавал е руско поданство (руски паспорт; двойно гражданство), достатъчно начетеност, правилно отработена комуникация, светски етикет, търпение и настойчивост, ориентир в обстановката и хората, лоялен и коректен към останалите етнически групи, като същевременно защитава интересите на българите посредством застъпничеството на руснаците. През 1879 г. на него му е оказано отново доверие – назначен е за управител на Свищов.

След своето назначение консулското съсловие задължително показва пълномощните си дипломатически писма на местното турско управление. Липсата та такива основни документи е знак за населението, че мисията носи временен характер. При посещението си в Пловдив г-н Блонд, който е консул в Одрин през 60-те години на ХІХ в., не връчва акредитивни писма – неговото присъствие се реализира като неофициално без постоянно заселване.35

Съхранявайки средновековната традиция частично, Новото време изгражда общността на дипломатите изцяло от мъже. Тази тенденция се запазва и през първата половина на ХХ век. “Първият австрийски консулски агент във Варна от февруари 1845 г. е г-н Тадески, за първи австрийски генерален консул в Русе през 1849 г. е назначен Емануел фон Рьослер, през 1851 г. пристигат първите австрийски вицеконсули в София и Видин – г-н Георг фон Мартрит и г-н фон Ленк; първият френски вицеконсул, пристигнал в Пловдив през лятото на 1857 г. е г-н Шампоазе, а в Русе френските вицеконсули през 60-те и 70-те години са г-н Жул Шефер и г-н Жорж Обаре, пруският консул в Русе през 60-те години е г-н Калиш, през есента на 1875 г. в София е назначен г-н Льо Ге /Веге Леандър льо Гел/ за първи френски вицеконсул, чийто заместник е г-н М. де Марикур, по същото време други френски дипломатически агенти в Пловдив и Солун са г-н Ж. д’Истрия и г-н Муле; най-ранните консули на Прусия са г-н М. Калиш в Русе от 1853 г. и г-н Абот в Солун; за първи италиански вицеконсул е назначен г.н Виторио Позитано в София през 1876 г.; Англия открива свое консулство във Варна – 1853 г., където е назначен г-н О’Нил, а през 1860 г. в Русе с консул Майер /70-те г. е г-н Роберт Дейлил/; първото руско консулство е открито в Сливен с г-н Ващенко непосредствено след Одринския мир от 1829 г. до 1838 г., след Кримската война руски вицеконсул в Пловдив е Найден Геров, във Видин е г-н Соколов, в Одрин – г-н Стулин, в Търново – г-н Василий Ф. Кожевников през първата половина на 60-те г., след което консулството се премества в Русе, където представители са г-н Лонченков и г-н А. Мошин; Гърция поддържа свои консули в Пловдив, Русе и Свищов – г-н Фиво, г-н Ландагис, г-н Климантиянос и др.”36

Изградено като мъжка общност, съсловието на дипломатическите представители установява специфични изисквания относно своя образователен ценз, професионална подготовка, социален опит, необходим произход от висшите или средни прослойки, официално признато поданство, в отделни случаи аристократична титла. Съзнателно търсената висока образованост за всеки един от посланиците, изпратени в столица или друг голям градски център, се диктува от практическа нужда за водене на преговори, дискусии, дебати с проявена гъвкавост, съобразителност и отстояване на интереси. Езиковата подготовка или военните познания са били важен аргумент в тази насока, с помощта на които се осъществява контакт с местните етнически групи от една страна, а от друга се събира ценна информация за текущите събития, описвана в рапорти или доклади. Никой държавен глава не изпраща случайно подбрани лица на тази длъжност. Налага се правилото за “много открит и учтив човек и в същото време мъдър и хитър държавник” с “любезни обноски и добро отношение”, така напр. граф Кинд-сперг е изпратен със задача да уреди някои гранични спорове през 17 в. в Цариград, както и да неутрализира голямото влияние на тогавашния френски посланик Дьо Ноантел, бил е отличен учен, математик, историк и колекционер на всякакъв вид антични предмети.37 Част от английските и австрийски посланици през 17-19 век притежават аристократични титли – лорд, граф и др. Англия е сред първите държави, която започва да афишира прекрасното владеене на няколко местни езика за своите консули в Европейска Турция – арабски, турски, гръцки и др. през ХІХ в.; а Австроунгарската империя се ангажира с дипломати, които са известни с образованието си, със способността си да предават нещата, безпристрастни и честни, с голямо достойнство и точни отчети.38 Достойнството за личността на този пост се измерва с общи критерии за всички европейски страни – твърдост, уважение сред местните власти, опит, светски възгледи и обноски, християнска етика и нравственост, при нужда приятелски внимателен и гостоприемно настроен.

Всеки посланик има на разположение и подчинение в своята пътуваща свита или постоянен дипломатически дом следните длъжностни лица: куриери, драгомани, секретари, телохранители, слуги и др. Той има право на специална поща. За тази част от писмата-послания, която носи поверителен характер, понякога се използва личен куриер. Фигурата на драгомана е натоварена с най-важни дейности и значения след тази на посланика или консула.

По време на придвижване драгоманът има право на голяма карета с 4-ри коня в колоната, така както и милорд; при престой той се ползува с пълномощия от г-н посланика и заедно с чауша отива при кадията на съответния град, за да им се отпуснат полагаемите се провизии; Придружава много от близо главната дипломатическа персона – служи като преводач, подготвя и произнася (прочита) официални речи, присъства на официални визити или тържествени обеди; в по-големи делегации участват няколко драгомана, единият от които поема по-отговорни функции и се нарича главен; съществува и названието висш драгоман – напр. за Николаос Маврокордато (1670-1730 г.) при Високата порта от 1697 г. до 1709 г., или велик драгоман – напр. Йоан Франкополи на турската легация в Цариград, известен и като учен, преводач, благородник (1801 г.).39

Обикновените цивилни пътешественици комплектоват своите експедиции в Европейска Турция, както с водач, коне, провизии, коли, пътни карти и т.н., така и с драгоман, който осъществява преводаческа дейност. Той успява да осигури безпрепятствена и бърза комуникация с местното население или власти.

Големите, добре проспериращи търговски градски центрове, средоточия на области (Солун, Пловдив, Адрианопол, Атина, Янина, Русе, Корфу, Белград и др.) разкриват благоприятни възможности за обучение и пребиваване на драгомани. Тук те са търсени и наемани като работна ръка. Градското публично пространство създава поле за тяхната реализация в социално-професионален аспект. Чужденците ангажират интелигентни драгомани, които знаят няколко говорими в Турция езици заедно с един европейски – италиански, немски или френски, и са винаги скъпо платени; най-предпочитани сред тях са сърбинът, босненецът или българинът, защото са въздържани в приказките си, доста склонни на послушание, добре запознати с турските нрави и спогаждащите с по-голямата част от населението в Турция. Тяхната заплата е двойна от тази на обикновените слуги, но във второстепенните градове тази цена се покачва до 25 франка на ден.41

Посредническата роля на драгомана, който в повечето случаи е местен жител, е крайно необходима поради недостатъчните първоначални познания на европейците, липсата им на ориентир относно Балканския полуостров, навиците им да задават неразбираеми, дразнещи и недискретни въпроси от гледна точка на ориенталеца или “да изразяват желанията си по напълно непознат в Ориента начин”.

През третата четвърт на ХІХ в. Никола Чалики е служил в Руското консулство в Пловдив срещу заплата, а братя Павлитови са драгомани през 1877 г.: при генерал Гурко – Васил, който знае турски език; при полковник Розанов – Георги (Жорджа), който е определен да отговаря за предаване на Интендантството храните, които събират от населението за войската.42 Освен турски и руски, пловдивските драгомани практикуват гръцки и западен език. Тяхната висока образованост, социален опит, престиж в градския социум се родеят с тези на консулите. Близките им характеристики ги обединяват в един общ елит.

Дейността на чуждестранните консули на Балканите (както в столицата, така и в сърцевината на полуострова) може да бъде обобщена в няколко насоки, които Възраждането усвоява от предходните столетия:****

-миротворческа роля – мисии за мир, участие в преговори, договори;

-юридическа закрила на своите поданици, включително и на българи, притежаващи чужди паспорти, но живеещи в Османската империя и периодично пътуващи в чужбина (напр. гръцки, руски, австрийски, френски, английски поданици), конкретна грижа за техния живот, имоти, чест, професионални дела и тези на фамилиите им;

-осведомителни длъжности (чрез контакти с местното население или местните власти – напр. искат се военни сведения от Н. Геров ежедневно за числото и движенията на войските в Пловдивско през 1876 г. и др);

-културни влияния (празници, етикет, костюми);

търговски функции (напр. посещения на Узунджовския панаир през 1851 г.; 1867 г. и по-нататък, наличие в руското консулство – гр. Пловдив, на Търговския кодекс в Турция, който ще бъде използван като полезно ръководство през 1864 г.);

-освобождаване на военнопленници и цивилни граждани, нежелаещи да се потурчат.

Разнородните дела на посланиците се придружават винаги от редовни рапорти, доклади, епистоларни преписки.

Пътят на посланичествата продължава да функционира и до днес с множество от своите предходни предназначения.

БЕЛЕЖКИ:

1) Георгиева, Цв., “Светът на българите през ранните столетия на османското владичество (началото на ХV – края на ХVІІ в); С., 1993 г., с.13-36

[Няколко пътя тръгват от дунавските градове към Цариград. Един път води от Дубровник до река Дунав. Другата магистрала е винарския път – от Солун – дефилетата на р. Места и р. Струма – през проходите на Пирин и Родопите – достига до Пловдив, за да пресече Стара планина през Шипка – за р. Дунав.]

2) -“Арменски пътеписи за Балканите, ХVІІ-ХІХ век”, С., 1984 г., с. 73; 1789-1800 г., 1813 г., с. 214-215

-“Любословие или повсемесечно списание”, т. ІІ, Смирна, бр. 17, 1846 г., с. 67

-в-к “България”, 1859 г., бр. 4, 18/30 април, рубриката “Всякакви неща и новини”

-“Цариградски вестник”, 1861 г., бр. 11, 11 март, рубриката “Разни новини”, с. 4

3) Тойнби, А., “Подбрано”, С., 1992 г., с. 232

4) Виж: Матеева, М., ст. “Чужди консулства в българските земи преди Освобождението”, сп. “Международни отношения”, кн. 3, 1976 г., с.111-117

-Плетньов, Г., ст. “Руското консулство в Търново (1862 – 1865 г.)”, сп. “Исторически преглед”, кн. 1, 1973 г., с. 55-63

-Моравенов, К., “Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание, подарен на Българското читалище в Цариград 1869 г.”, П., 19

-Из Архива на Найден Геров, кн. І и ІІ, С., 1914 г.;

-“Илинденско-преображенско въстание 1903. Хронология”, С., 1983 г.

-Грозева, В., “Ускудама. Адрианопол. Одрин. Едирне”, С., 1998 г. и др.

5) Грозева, В., “Ускудама. Адрианопол. Одрин. Едирне”, С., 1998 г., с. 11-21, с. 26-28 и др.

6) Илчев, И., “Рекламата през Възраждането”, С., 1995 г., с. 95-96

7) Пак там

*) Виж: “Английски пътеписи за Балканите (края на ХVІ – 30-те години на ХІХ в.)”, С., 1987 г.;

-“Немски и австрийски пътеписи за Балканите, ХVІІ-ХVІІІ в.”, С., 1986 г.;

-сп. “Мирозрение”, Виена, кн. 4, 1851 г., с. 67 и др.

**) Пак там; Из Архива на Найден Геров, кн. І и ІІ, С., 1914 г.; Моравенов, К. “Паметник за пловдивското християнско население в града…” П., 19…;

сп. “Читалище”, № 16, 15 август 1874 г., с. 447-454 и др.

***) Из Архива на Найден Геров, кн. І и ІІ, С., 1914 г.

****) Пак там

8) “Френски пътеписи за Балканите, ХІХ в.”, С., с. 323

9) “Английски пътеписи за Балканите (края на ХVІ – 30-те год. на ХІХ в.), С., 1987 г., с. 405

10) Матеева, М., ст. “Чужди консулства в българските земи преди Освобождението”, сп. “Международни отношения”, кн. 3, 1976 г., с. 111-117

-сп. “Мирозрение”, Виена, кн. 4, 1851 г., с. 67

-Георгиева, Цв., “Светът на българите през ранните столетия на османското владичество (началото на ХV – края на ХVІІ в.), С., 1993 г., с. 61-86

-Английски пътеписи за Балканите, с. 1987 г.

11) “Немски и австрийски пътеписи за Балканите, ХVІІ-ХVІІІ в.”, С., 1986 г., с. 208 (Симперт Нигел – 1700/1701 г.

12) Пак там, с. 222

13) Пак там, с. 260, 275

14) Пак там, с. 311 (Описание на пътуването на пратениците на император Карл VІ до турския султан Махмуд)

15) Марки, Ч “Бокачо”, С., 1986 г., с. 201

16) “Английски пътеписи за Балканите (края на ХVІ – 30-те год. на ХІХ в.)”, С., 1987 г., с. 51-55, с.65-68, с.75-81

17) Пак там, с. 66-67

18) Пак там, с. 143-167 (Милорд Хенри Хауърд и благородният му брат Едуард Хауърд от Лондон до Виена и Константинопол, 1664 г. – 1665 – 1666 г.; Преминава рез Белград, София, Пловдив, Адрианопол за столицата), с. 207-211

19) Пак там

20) Пак там

21) Пак там (могат да се подаряват и различни видове храни); с. 246-253

22) Пак там, с. 207-211, с. 271, с. 288 (ХVІІ-ХVІІІ в.)

23) Пак там, с. 339, с. 356 (ХVІІІ в.) и др.

24) “Цариградски вестник”, № 341, 10 август, 1857 г., с. 3-4

25) Пак там

26) Пак там

27) Пак там

28) в-к “България, бр. 5, април/май; 25/7, 1859 г.

29) “Цариградски вестник”, бр. 434, 1859 г., с. 1

30) Из Архивата на Найден Геров, кн. ІІ, 1914 г., с. 34, с. 208, с. 308-310, с. 349, с. 415, с. 535-536, с. 716-717, с. 724-725, с. 727-728, с. 730, с. 770-771, с. 798, с. 805-806

31) Пак там

32) Пак там, с. 389-390, с. 724-725, с. 727-728, с. 730

33) Марки, Ч “Бокачо”, С., 1986 г., с. 200

34) Из Архивата на Найден Геров, кн. ІІ, С., 1914 г., с. 133, с. 292-293, с. 322, с. 622, с. 807

35) Матеева, М., ст. “Международни отношения”, кн. 3, 1976 г., с. 111-117; в-к “България”, бр. 92, декември 1860 г.

36) в-к “Независимост”, бр. 39, 16 юни, 1873 г., с. 312 и др

37) Виж: “Английски пътеписи за Балканите (края на ХVІ – 30-те год. на ХІХ в.”, С., 1987 г., с. 210-211, с. 210-211, с. 259, с.267

38) Пак там, с. 566, с. 551, с. 143

39) “Френски пътеписи за Балканите, ХІХ в.”, С., 1981 г., с. 150, с. 477-478;

“Английски пътеписи за Балканите (края на ХVІ – 30-те год. на ХІХ в.”, С., 1987 г., с. 52, с. 68, с. 81, с. 197, с. 248-250, с. 252-253, с. 271, с. 295, с. 444 и др.

40) Пак там, терджиман – тур. ез.                                 драгуманос – гр. ез.

толмач – ср. ез                                              драгоман – бълг. ез.

Телмач – алб. и вл. ез.

(власите се избягват заради лукавия им нрав, различието на характера им със славяните и мюсюлманите и малкото им познаване на Турция; гърците или албанците – заради тяхната хитрост, самомнителност и особено бъбривостта им, понякога безразсъдна)

41) Пак там

42) Из Архивата на Найден Геров, кн. ІІ, С., 1914 г., с. 784, с. 786

*****) Виж: Из Архивата на Найден Геров, кн. ІІ, С., 1914 г., с. 1, с. 10, с. 62, с. 65, с. 81-82, с. 84, с. 152-153, с. 164-165, с. 170-172, с. 191-192, с. 237-240, с. 272-273, с. 285-286, с. 288, с. 300-307, с. 338-343, с. 712-715, с. 719-721, с. 729, с. 731, с. 734-736, с. 744, с. 779, с. 782, с. 810, с. 811-812, с. 843

-Матеева, М., ст. “Чужди консулства в българските земи преди Освобождението”, сп. “Международни отношения”, 1976 г., кн. 3, с. 111-117; Плетньов, Г., ст. “Руското консулство в Търново (1862-1865 г.)”, сп. “Исторически преглед”, кн. 1, 1973 г., с. 55-63; Моравенов, К., “Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание, подарен на Българското читалище в Цариград 1869 г.”, П., 19..; ст. “Априлското въстание 1876. Сборник от документи”, С., 1954 г., т. 1 (от 1.Х.1875 до 17.ІІІ.1877 г.), с. 298-551; “Илинденско-преображенско въстание 1903. Хронология”, С., 1983 г., с. 49-50, с. 53, с. 58-59, с. 64-65, с. 69-70, с. 76-77, с. 79-80, с. 93, с. 100, с. 107 и др.

The urban poverty in Plovdiv during 18th-19th/ Градската беднота в Пловдив през 18-19 век

Ирена Георгиева Янчева

Докторант към катедра “Етнология и социология” при ПУ “Паисий Хилендарски” – гр. Пловдив

 City poor in the city Plovdiv, 18-19 centuries

Irena Georgieva Yancheva

Doctor specialization in Plovdiv University “Paisii Hilendarski”,

Department of Ethnology and Sociology

Abstract

Социалното разслоение във възрожденското общество е най-ярко изразено в големия град. Процесът започва още през ХVІІІ в., но през ХІХ в. придобива много по-отчетлив характер. “Паралелно с развитието и укрепването на буржоазията, особено на манифактурната и промишлената, е оформянето на прослойка, която се изхранва от наемен труд. През ХІХ в. зачестяват примерите за взаимоотношения в производството, основани на свободната покупка на работна сила, която от година на година се възобновява на договорна основа. Използването на наемна работна ръка се проявява в различни форми – слуги, подвижна работна ръка в чифлиците, експлоатация на наемния работен труд на място за пръснатите манифактури или централизирано – в манифактура или фабрика (напр. при Гюиюш гердан) и др.”1

Спецификата на градския социум и градския дом раждат фигурата на бездомника: хора без недвижима собственост, със слаби родствени връзки, често лишени от свое семейство, с ниско ниво на образованост и без постоянно занятие, една част от които са наемани като работници с недобро заплащане.

Бездомници има както от турската етнорелигиозна общност, така и от българската. Каравелов нарича турските бездомници със сборното понятие “турски чапкъни”, което прераства в “градски чапкъни”.2 Те отсядат по кафенетата в Пловдив, занимават се с разбойничество, отдават се на пушене, алкохол, сладка дрямка, свирня и кючеци. За своите деяния нямат съдебни проблеми с официалната власт в качеството си на правоверни. Социалният и родов произход за всяко отделно лице не е от значение, защото те намират утеха в компанията на себеподобни, изповядващи Корана, през свободното си време за удоволствия и веселби или в групата на разбойническата дружина. Сред тях може да се събират индивиди от различни краища на областта или полуострова. Съставът на пребиваващите турски чапкъни в Пловдив често е изцяло мъжки и променлив, но като съставна част от градската беднота общността съществува постоянно. Заедно с персонажите на слугинството, те представляват най-старите групи от градския социум (напр. от времето на Средновековието).

Важен елемент към живота в пловдивската къща е слугинството. Без него коконата и българската от висшите и средните съсловия не би имала свободно време за гости, тоалети, разходки, женски дружества, благотворителни акции, театър, читалище, тържества и други занимания от личен и светски характер. Тук идват да прислужват преди всичко жени от селата или малките градчета в санджака, останали без друга реална възможност за препитание и надежда за подкрепа. Непознати на никой, без занаят и фамилна поддръжка, те стигат постепенно до най-ниското стъпало на градското общество. Възможностите за образование или брак пред тях отсъствуват. Това явление не се отнася само за Пловдив, а и за големите градове въобще. Появява се ново буржоазно разслоение през епохата на Възраждането, което създава предпоставки за наличие на слуги в домовете на новозабогателите съсловия, търговците, занаятчиите и част от интелигенцията. В противовес на градския дом този на село не се ангажира със слугински персонаж, там той отсъствува. В своята преобладаваща част неговият състав е женски. Подробни и най-точни характеристики за слугинството се срещат в Българския периодичен възрожденски печат от Цариград, където се обнародва информация, пряко постъпила от пловдивски граждани. Те разказват в качеството си на очевидци: “Открай време в града ни се намират у всяка къща по две, три слугини, които дохождат от околните села дрипави и оплескани, голи и боси, без бащи и без майки, за да си намерят препитанието. Но от тия клети същества малко са, които сполучват някое място, дето могат да останат две, три години; повечето от тях се влачат всеки месец от една къща в друга без никаква заплата.4 Неблагоприятното социално-икономическо състояние на слугинството се обосновава не само от тежката физическа работа, малкото и нередовно заплащане, заеманото ниско положение в обществената йерархия и липсата на добра перспектива за развитие. Към него трябва да се прибави лишенията от сигурност във всекидневието, от уважение и положителна оценка от страна на другите съсловия, които се придружават чест от непочтеност – отнемане трудовото възнаграждение, безогледно използване без регламентирани норми, изгонване и др. Поради тези причини през средата на ХІХ в.една малка част от образованите пловдивски жени издигат пред общинското самоуправление глас за социална защита на градската прислуга. Тези процеси протичат преди окончателното разделение между двете християнски общности българи и гърци с гръцка и българска общини в Митрополията “Св. Марина” и Метох Рилски. Множество пловдивски християнски богати фамилии се облагодетелствуват по следния начин: “…. приемат в къщата си някоя слугиня, уж за много време, като я накарат, докле е нова още, да извърши най-тежките къщни работи, т.е. да измие и разтреби всички одаи, ориенталските големи и широки дворове и пр. и после месец, като им опере всичките нечисти дрехи що са се набрали дотогаз в цялата къща; тогава й намират някоя грешка и я изпъждат немилостиво, без да й дадат нито една парица. Тъй много слугини има днес, които сменят през година дванадесет къщи и много фамилии да имат в година по дванадесет различни слугини. Затова някоя и друга хубавенки пловдивчанки заради човеколюбие желаят пред владишкия конак да закрилят техния слаб и крехък род противно подобни неправди.”4

През ХІХ в. започва да се изгражда една нова прослойка сред градската беднота, която се състои главно от мъже, извършващи наемна работа срещу надница (наемни работници). Те не разполагат със свой собствен дом или средства за неговото бъдещо закупуване; живеят срещу месечен или годишен наем (кирия) за ползване на една стая в специално изградени за тази цел здания (собственост на рентиери) на общежитиен принцип.5

По своя етнорелигиозен произход тези наемни работници (гюнделик, гюнделикчия, ренджепер) са повечето българи, част от които се препитават в голяма оскъдност. Хората на наемния труд получават реализация в строителството (църкви, параклиси) и чифликчийското земеделие. Например Пловдивската арменска търговска лихварска фамилия Месробович използват наемна работна ръка в своите ниви, ливади, чалтици – оризища, за прибиране на житото, за което свидетелствуват сключените договори.6 Нямаме данни за числеността на наемните работници, но самият факт показва, че в града съществува слой беднота, която продава работната си сила и произхожда до известна степен от обезземлените селяни, мигрирали в Пловдив, и нейното използване от Месробович е доказателство за опитите на семейството да организира по капиталистически начин едрото си поземлено стопанство.7

От 40-те години на ХІХ век нататък започва да се изгражда трайно в градското пространство малобройната прослойка на работниците от фабриката на Гюиюш гердан. Като цяло става дума за наемна работна ръка, която още не се групирала като пролетариат; прослойка, която още не е достигнала до оформянето на своя идеология и самосъзнание.8 Тези процеси приключват в края на миналото столетие в унисон с разрастващата се индустриализация в града (респ. българските земи). Гюиюш гердан закупува работната сила посредством договор и фиксирано месечно заплащане. Работникът се издържа изцяло от своя фабричен труд. От участващите в производството 57 души само 8 били от село, напливът на работници идвал от градската среда.9 Но техните надници оставали ниски, гравитирали повече към тези на нисшите съсловия, отколкото към средните. Повечето работници във фабриката получавали средно по 60-80 гроша месечна заплата или годишно от 600 до 800 гроша (останалите наемници в стопанствата на Гюиюш гердан взимали месечно между 55 и 75 гроша), само поканеният от Австрия специалист получавал 2640 гроша годишно.10

Градската беднота съществува постоянно в големия град още от времето на Средновековието. Но през Възрожденската епоха започват да се обособяват и нови прослойки в нея, следствие на все по-голямата социално-икономическа диференциация: напр. наемни работници в чифлика, манифактурата, фабриката. Това са първите наченки за образуване на един бъдещ пролетариат. Градската беднота не е свързана с характерен етнорелигиозен произход. Тя представлява социално-икономическа категория, свързана изцяло с градските центрове. Нейният състав е подвижен – и като местопребиваване (движение между различни градове без здрави, постоянни опорни точки, имуществена или родова обвързаност), и като приемане на нови членове в общността (след миграция, фалит и др. В тази среда лесно се попада, но тя трудно се напуска. За нейните генетични потомци (ако има такива налице) е невъзможно на практика да се изкачат нагоре по стълбицата на социалната йерархия към средните и по-висшите съсловия.

Бедните граждани от християнските общности в града получават инцидентни помощи през ХІХ век. Тази благотворителна дейност се разгръща от името на Източноправославната църква, която цели да облекчи донякъде нерадостната им съдба. Тя е верен показател за наличие на милосърдни религиозни чувства и морални норми сред вярващите православни пловдивчани и заедно с това разкрива, че тук постоянно пребивава едно обособено съсловия от бедни, което присъства със всички свои отличителни характеристики в съзнанието на останалите граждани. Богатите съсловия наблюдават и разбират необходимостта от полагане на грижи спрямо бедните. Освен трезва преценка, част от просветения елит намира аргументация за благотворителните си акции в дълбинната си вяра посредством Библейските примери за утешаване страдащи и за милосърдие (Учение на Иисуса Христа за милостинята – Мат. гл. 6: 1-4; Притча за милосърдния самарянин – Лука гл. 10: 25-37 и други както от Стария, така и от Новия завет) и в дълга, който трябва да следва всеки кръстен християнин при ежедневните си дела. Така през 1830 г. Малкият Вълко Куртович Чалъков чрез Цариградската патриаршия прави безименно дарение за Пловдивски бедни граждани от 10 000 гроша, а малко по-късно – 1833 г. купува две жилищни сгради и оставя парични влогове за уредба и издръжка на училището “Св. Троица” (намирало се е до храма “Св. Неделя”), предназначено само за бедни ученици.11 Той произхожда от богатата и влиятелна българска възрожденска фамилия на Чалъковци, чийто родов корен е от Копривщица; абаджиите се преселват в Пловдив и в течение на няколко десетилетия се реализират като откупчици от Турската империя на данъка десятък от овцете – беглик – събиран на Балканския полуостров за хазната в Цариград.

Пловдивските възрожденци класифицират за бедни хора през ХІХ век онези, които имат по-малко от 1000 гроша за годишен доход. В своите спомени Йоаким Груев отбелязва, че около 1850 г. 1000 гроша годишен доход били предостатъчни за охолно препитание на едно семейство от средна заможност; той предоставя и цените по това време на някои хранителни продукти: ока жито – 10/15 пари, ока месо – 1 грош, ока вълна – 3/4 гроша.12

През 1893 г. Никола Чалъков – син на Георги Стоянович Чалъков и внук на чорбаджи Стоян Големия Теодорович Чалъков, основал подслон за десетина старци и недъгави (Подслон за старци).13

Градският социум се утвърждава като естествена среда за наличие на прослойка от беднота. Слабо заплатена или лишена изцяло от доходи, тя излъчва от своите среди гладни, болни, безпомощни, сираци или немощни индивиди, чиято грижа за подслон, храна, евентуално ограмотяване или лечение поема пловдивското общество. Останалите без родители деца (починали, в неизвестност) също се причисляват към тази група. Постепенно елитът разбира, че спорадичните акции в подобна насока нямат дълготрайни последици. Заедно с благотворителността и грижите в града постепенно се установява организиран колективен контрол, овладяване или канализиране към определена сфера на възникналите проблеми. Пловдивчани бързо осъзнават през втората половина на ХІХ век, че бедността често е първоизточник на множество пороци, че тя тласка индивидите към фатални последици, които могат да влияят или да се разпрострат и сред другите съсловия. Сведения за тази дейност съществуват засега единствено сред християнските общности. Първото благотворително дружество в Пловдив “Майчина грижа”, основано 1873 г. с попълнение изцяло от жени, организира Детски дом (Сиропиталище) за сираците от войната 1877/78 година със съдействието на Руския Червен кръст; неговото откриване става на 20 май 1878 г., а през следващата 1879 г. децата се настаняват в построена за целта сграда, която тържествено се освещава (1 юни).14 За тях се полагат възпитателни, образователни и медицински грижи от доброволци и специалисти. За управител на дома е назначена старша медицинска сестра от Руския червен кръст; за възпитанието на децата отговаря руският свещеник Н. Пономарев, подпомогнат от двама български семинаристи, като преподавател по религия и черковно пеене, с разрешение от Светия синод е командирован от Русия отец Милетий.”15

През 1884 г. дружеството организира първата забавачница в Пловдив, а по-късно разкрива първите безплатни трапезарии за бедни деца, ясли за подхвърлени или останали без майка деца, детски летни колонии.16

Освен дейността на сдруженията, през последната четвърт на миналото столетие се реализират и някои еднолични благодетели. Те основават домове с благотворително и лечебно предназначение. Такела (чуждестранен поданик) настанява в своето заведение доста болни и ранени; пловдивската гражданка Танджарова открива през 1888 г. сградата (нейна собственост), а средствата за издръжка на бедните болни тя събира от близки и познати. Благотворителният дом има две отделения – едното за приходящи болни, които идват тук само за лекарства, а във второто се разкриват 13 легла.17

Съсловието на градската беднота приобщава Възрожденския Пловдив към големите, космополитни центрове.

БЕЛЕЖКИ:

1) Тодоров, Н., ст. “Соцални структури на Балканите през ХVІІ-ХІХ в.”, сп. “Балканистика”, кн. 1, 1986 г., с. 7-31

2) в-к “Независимост”, бр. 52, 1874 г. (“Записки за България и за българите”, мемоари, които са писани от Любен Каравелов 25 години по-рано)

3) в-к “България”, 20 януари, 1860 г.

4) Пак там

5) Моравенов, К., “Паметник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание, подарен на Българското читалище в Цариград 1869 година; П., 1984 г., с. 57, с. 57, с. 152, с. 155

6) Запрянова, Св., ст. “Архивът на Месробович – извор за икономиката на Пловдив през ХІХ век”, Известия на музеите от Южна България, т. Х, 1984 г., с. 137-145

7) Пак там

8) Тодоров, Н., “Балканският град ХV-ХІХ век. Социално-икономическо и демографско развитие”, С., 1972 г., с. 284-286, 287-293

ст. “Социални структури на Балканите през ХVІІІ-ХІХ в.”, сп. “Балканистика”, кн. 1, 1986 г., с. 7-31

9) Пак там

10) Пак там

11) Кесяков, Хр. “Пловдивските първенци Чалъковци. Дарения и заслуги”, П., 1932 г., с. 7-8

12) Пак там, с. 19-20

Лечение на болното човешко тяло през късното средновековие и ранното възраждане

Ирена Георгиева Янчева

Докторант към катедра “Етнология и социология” при ПУ “Паисий Хилендарски” – гр. Пловдив

Healing of the human body in the late middle ages in Plovdiv city (17 and 18th c.)

Irena Georgieva Yancheva

Doctor specialization in Plovdiv University “Paisii Hilendarski”,

Department of Ethnology and Sociology

Abstract

The primary sources used for the analysis of curing methods are the medical and pharmacological books published in Sbornik za narodni umotvorenija, nauka I knizhnina 22 (1906), 7-10 and 23 (1906-1907), 54-90. These books contain recipes for panaceic medicines and recipes for specific situations, such as medicines for very sick people, for dying people, for women in childbirth, and for children. Also, the role and image of the popular healer emerges from these texts: it could be described how this person chose diagnosis and how named and treated disease, and what kind of medicines he used. The knowledge on the ill human body is closely connected with the knowledge on human anatomy and medical practices of the late Middle Ages and pre-modern times.

Народните лекарственици от Късното средновековие представляват съществена неотделима част от общата книжовна продукция, сътворена през периода на Прехода, и споделят главните тенденции на нейното развитие. Литературата на Прехода, наречен още Ранно възраждане или Предвъзраждане, обхваща времето от ХVІІ до първите две десетилетия на ХІХ век, изявено с постепенно преминаване от старобългарски към новобългарски език и литература.1 С оглед на своя произход народните лекарственици се доближават до сборниците със смесено съдържание.

Най-ранните самостоятелно появили се съчинения по народна медицина са два народни лековника от Късното средновековие. Първият е направен в началото на ХVІІ век, писмото му е просто и безграмотно, според езика – преобладаващо употребените диалектни форми, текстът е писан в Западна България.* Вторият е създаден към края на ХVІІІ век, почеркът издава автора като неопитен и полуграмотен човек, според езика той трябва да не е бил българин, а натурализиран такъв – не държи едно наречие, не пише правилно много граматически форми, възможно е да е бил биляр от гръцко или арнаутско потекло, който е обикалял всички български земи (морски сол, черно пипер, има форми както от Македония, така и от Източна България).** Липсващите страници не позволяват да бъдат открити точните названия на съчиненията или имената на техните създатели. Те са съставяни, многократно допълвани и преписвани в дълъг период от хора с различна езикова култура, употребяващи често множество арабско-турски и гръцки заемки и влияния, съпроводени с разнородни диалектни наименования.*** Именно употребата на източно диалектно наречие, примесено с гръцка и турска лексика, представя достатъчно съществени основания за твърдението, че Вторият Народен лекарственик – създаден през ХVІІІ в. намира приложение при лечение на човешкото тяло в гр. Пловдив преди времето на академичната медицина.

Народните лековници се установяват като твърде популярно и търсено четиво сред българите, от края на ХVІ до първата четвърт на ХІХ век включително, успоредно с устойчивостта и жизнеността на дамаскините и сборниците със смесено съдържание.2 В тях светското съжителствува заедно с религиозното, независимо дали то е от християнски или езически произход. Промените в социалноикономическото и духовното състояние на българите провокират изграждането на различни от предишните векове на османското владичество типове мисловност, оценъчен критерий, вкусове, потребности, виждания за настоящето и възгледи за бъдещето, както при книжовниците, така и при читателите. Координатите на битуване на отделни съчинения се разширяват, те придобиват национално разпространение и значение, което се долавя от смесването на няколко диалекта.

Позицията на лечителя в народната традиция се разкрива в лековника-ръководство от края на ХVІІІ в. в следните аспекти: извършване на преглед, поставяне на диагноза – определяне симптомите и назоваване на болестта, предписване на рецепти или препоръки, провеждане на лечение.

Късносредновековната диагностика съхранява методите от Ранното и Същинското средновековие, при които болестотворните белези се осъзнават чрез външно наблюдение на страдащия човешки организъм. Виждат се и се третират външните симптоми на заболяването: пулс, сърцебиене, температура на тялото, цвят и количество на отходни продукти, следи се за хрема, болно гърло, кашлица, цвета на кожата и езика, за това как протича съня и др. Сродна е процедурата в Западна Европа през периода ХІІІ-ХV в., когато диагностиката се извършва най-вече въз основа вида на болния и изследването на урината му.3 Народният лечител допълва нужната информация посредством задължително провеждан разговор с болния, който се опира на конкретно определени въпроси относно неговата възраст, какво е било състоянието му преди това, от колко време има оплаквания, залежава ли се или не, изпитва ли треска или горещина, усеща ли болки в главата, корема, бъбреците или червата, чувства ли жажда или не, повръща или не, взимал ли е цярове и какви са резултатите от тях и др. Изборът на точните лекове с придружаващи ги предписания е заключителният етап от комуникацията между двамата. Частична промяна в диагностиката настъпва, когато постепенно се изменя позицията на човека в социума. Това са първите стъпки спрямо пълната изява на антропоцентризма през епохата на Възраждането. От представения персонаж за лечение в “Цяровете на Св. Козма” – Х-ХІ век, човек в мъжки род – дете – кон, в лековника от края на ХVІІІ век вече присъстват равнопоставено нови фигури – човек в мъжки род – жени – малки деца – много болен човек – смъртно болен (“ще ли да умре, не ще ли”). Човешкият организъм се разкрива в различни състояния и нива на заболеваемостта успоредно с неговата полововъзрастова принадлежност. Проведеният диалог с новите персонажи отбелязва необходимостта от знания и грижи за социално слаби и маргинални фигури от общността: родилки, умиращи, малки деца, бременни или болни жени. Тези процеси подпомагат натрупването на повече информация за отделни части от човешката анатомия, за прилагане както на универсални лекове, така и на специфични рецепти при критични ситуации. Започват да се описват симптоми и да се правят опити за лечение на характерни женски заболявания, които по-рано са били табу за книжовността: наличие или отсъствие на месечен менструален цикъл, състояние по време на бременността, кръвотечения, придружаващи раждането, има или няма кърма майката за детето, методи за облекчаване и ускоряване на раждането, третиране на болки и кръвоизливи след него, добиване на мъжко дете, общи наставления и др.

Обучението, което има народният лечител, за да извършва подобни практики и предписания, се получава вътре в общността. То се унаследява от предходните поколения, защото не е имало условия за получаване на високоспециализирана медицинска квалификация в съответните университети. Първият дипломиран български лекар е Марко Павлов, завършил образованието си през 1808 г. в Монпелие (Франция), практикувал в турската армия, град Пловдив и Търново.4 Подобни характеристики притежават лечителите от Западна Европа през Късното средновековие – ХІІ-ХV в., където в селата някои жени, монаси и овчари се усъвършенстват в едно емпирично изкуство, в което природната дарба, наблюдателността и опитът, заедно с тайно пазени рецепти за мазила и чайове, се съчетават със заклинания и тайнствени обреди, а в градовете те обикновено са полудуховни, полусветски лица.5

До втората четвърт на ХІХ век по българските земи продължава да се прилага почти изцяло народната медицина, както в селска, така и в градска среда. Пловдив е един от примерите в този аспект. В лековниците се откриват редица показатели, свързани с градския бит и култура. Мярката за време и съответните пространствени координати доказват, че тези съчинения са твърде добре познати и ползвани в големите градски средища през ХVІІ и ХVІІІ век (Пловдив, Солун, Ееки Заара, Одрин и др.). Употребата на филджан – чаша за турско кафе, като мярка за течност; приемането на рецептурна смес с кафе; наличието на топоса на банята и препоръчаните процедури в нея; разделянето на една календарна година по месеци с точно фиксирани наименования като мярка за време, които започват със септември (1.09. – начало на Църковната Нова година в православието), завършват с август и съпътствуват природосъобразен диетичен хранителен режим; разделянето на денонощния цикъл на 24 часа (24 сахата) като мярка за светско време в града; точното отбелязване на един кръгъл час (1 сахат) като светско времетраене за престояване на цяр мазило; престояване на билки и други смеси по 24 часа определят конкретни пространствени параметри, някои строени от ХVІ-ХVІІ век нататък – голям градски площад, кафенета, пазарнозанаятчийски център-чаршия с изградена висока часовникова кула близо до него, на която често е инсталиран звуков механизъм за отмерване на всеки кръгъл час /зрителен и звуков ефект, вижда се и се чува на големи разстояния/. Банята от своя страна говори за наличието на градска обща такава или изградена в частен дом /напр. В Пловдив и др./.

Нахлуването на светски пространствено-времеви измерения говори за началото на процес, при който започват да се формират и забогатяват нови търговско-занаятчийски съсловия, да се възмогват стопански редица градове, да се променя все по-решително съзнанието, мисълта, предпочитанията и ритъма на човешкия живот. Той от своя страна започва да се обвързва все повече с пазара и стоково-паричните отношения. Времето на сезоните, съобразено с природата и аграрния цикъл на производство, придружено с обредното време (извън православното вероизповедание, регулирано от църковната камбана) остават да преобладават в традиционната народна култура и селските общности (напр. призори, по пладне, по първи петли, по икиндия, надвечер, нощеска, по мръкнало).

Посредством някои медицински практики, застъпени в лековниците, обредното време и съответното пространство присъстват като наследство от древни магии, митологични вярвания или езически религиозен мироглед. Изпълнението на тези рецепти или предписания е в унисон с външното третиране на тялото не само при преглед и диагностика, но и при изпълнение на самото лечение. Приемането на цяр се извършва само външно, тъй като хирургическите интервенции започват да се прилагат успешно едва през 40-те години на ХІХ век от дипломирани лекари.6 Болният мажи тялото, пие, измива, посипва раната, налага, яде, държи в уста колкото може да трае, пие обилно (напоява се), изяжда разрешени и не изяжда забранени храни, прикадява, дъвчи и гълта, завива се и спи, за да се сгрее, завива се през глава, капва в ушите, седи при огъня, пие, да се изпоти, трие болното място много пъти (напр. устата), да върже отгоре лек.7 Прекалено слаби са знанията за това какви процеси протичат вътре в човешкия организъм и с подробности какво е неговото конкретно устройство, какви изменения настъпват след поглъщането на лекарствените смеси. Очакванията за произтеклите в последствие оздравителни резултати са от общ характер (напр. заминува). Загубата на усещане за болка е равносилно на видимо прекратяване действието на болестта.

Употребата на животински продукти в рецептите: напр. овча жлъчка, кози рог (на пепел), кръв от черна коза, еленов мозък, еленов рог (настърган), говежда жлъчка, овнешки рог, свинско лайно, петльов гръклян, дървен червей, яйце от врана, таралеж, зъб от овца, що я вълк давил, козя кръв, гъша мас, части от заек, волски рог, кръв от щъркел, сухо лайно от вълк, кръв от кърлеж, кожа от заек, жив петел, раци и др.8 е в ярка противоположност на православните християнски религиозни норми на поведение и етика от една страна, а от друга – те не представляват съвременно, модерно, качествено и резултатно средство за лечение. Книжовниците дамаскинари и създателите на сборници със смесено съдържание остро осъждат в своите съчинения начините за лекуване на болести с животински продукти, критикуват обредните лечебни практики, които се извършват от врачки, баячки, магьосници и билярки, магическите действия за отпъждането на болести и носенето на апотропейни амулети /за предпазване/. За тях тези суеверия представляват отклонения от вярата, приближават се до еретическите учения и действия, ширят се вследствие на невежество и липса на просвета. Лицата, извършващи магии или ползващи се от тях се третират като “противници Божии, безбожници, идолопоколонници” от Никифор Рилски; те получават силата си да лекуват понеже са се предали на дявола и са антихристови ученици според Тодор Врачански; изписват се публицистични слова срещу магьосниците от Йосиф Брадати, а Теофан Рилски създава Разказ за народни поверия, в който укорява направата на подобни “смрадове” /смрадливи смеси/ за пиене и мазане на болното човешко тяло.9

Животинските продукти, които представляват важни съставки от приготвяните цярове /хапове, течности, мазила, каши, компреси и др./ чрез баене и магически действия са извлечени от животни, които са митологични символи от древността. Вълкът е бил обект на култова почит – тотемно животно за прабългарите и някои славянски племена; късните дуалистични християнски легенди и предания разказват, че вълкът е създание на дявола, докато кучето е творение на Бога; вълкът е в пряка връзка с магията и народните представи за магическото превъплъщение /върколак/.10 Еленът е животно с небесна, слънчева символика, то е посредник между небесния и подземния свят, свързва се с тотемистични представи, рогата на елена крият необикновена магическа сила – те правят хората силни юнаци, предпазват от зли духове и болести.11 Козата е участвала в обредните практики на траките по време на култа към бог Дионис. Козият рог е утвърдено апотропейно средство при родилки в периода до 40-ия ден след раждането.12 В митологичното мислене петелът е слънчев символ, определя частите на денонощния цикъл, предпазва от зли сили, свързва се винаги с усвоеното от човека пространство, в което той е защитен от болести, вредоносни сили и свръхестествени същества.13 Вълкът, кучето и еленът са почитани като свещени, тотемни животни у прабългарите, а някои от тях се били атрибути на Тангра.14

Общата символика в обредните практики с езически произход се допълва от взаимодействието на други компоненти с подобна натовареност – кръв, вино, сакралното значение на троичното повторение за някои действия или числото 3 за количество, прикадяване, огън, опозицията ляво/дясно (отрицателен знак/положителен знак), числото 40, бял тамян, вода, парче злато /жълтица/, числото 9.

Магичните действия с лечебна цел доизграждат своята цялостна същност понякога чрез сакрално слово – заклинание. В народните лековници присъстват само два такива примера. Традицията е изисквала тази информация да се предава като тайно знание по пътя на родството при баячките и лечителките. Вероятно това е причината те да не бъдат изписвани така често, да не им се дава голяма публичност. Това е слово, чрез което са могли да контактуват само избрани лица. В конкретните случая думите са написват на хартия, след което тя се налага върху кървящата рана, за да заздравее: напр. “Кому тече кръв от но с – напиши на книга и положи на челото”.15 Баенето е лечебен магически обред, лечението със заклинание е широко практикувано самостоятелно или в комбинация с рационални елементи от всички народи в древността – лечебните обреди са съществен дял от цялостната обредна практика на шаманизма, при тях лечебният акт се основава предимно на въздействие със заклинание, баене и свръхестествена намеса.16

Лечението, заложено в народните рецептурници от Късното средновековие, не успява да помогне практически на страдащите хора по време на чумните и холерните епидемии. Така подредена и групирана информацията в лековниците не съдържа сведения или механизми за справяне с чужди, нови, придошли отвън различни от познатите дотогава болести. Традиционните билкови отвари и магичните действия не са достатъчни, дори се превръщат в несъстоятелни средства относно ликвидирането на големите епидемии, които често върлували по няколко години.17 Първата книга, издадена от Христо Г. Данов, с която започва организираното книгоиздаване в България е Старопланинче. Календар за 1856 високосна година, която има 366 дни с прибавление Правила за холера.

Самостоятелно създадените и разпространяваните народни лековници от периода на Прехода престават да бъдат полезни и постепенно отпадат от приложение към 30-те/40-те години на ХІХ век.

Б Е Л Е Ж К И

1/ Виж: Леков, Д. Литература, общество, култура. П., Макрос 2000, 1996 г., с.7-74

Леков, Д. Писател-творба – възприемател през Българското възраждане. С., Народна просвета, 1988, с. 28-39

Леков, Д. Българска възрожденска литература. Проблеми, жанрове, творци. С., т. 1, Наука и изкуство, 1988, с.24-38; т.2,1988 г., с.303-304

Петканова, Д. ст. Приемственост между стара и нова българска литература, сп. Литературна мисъл, 1982, кн.6, с.3-11.

Петканова, Д. Старобългарска литература. Част І, С., Наука и изкуство, 1986, с. 16-18.

Ангелов, Ст. Боню, Съвременници на Паисий, С., т. І-1963 г., т. ІІ-1964 г., БАН

Ангелов, Ст. Боню, ст. Български книжовници от ХVІІ век, сп. Литературна история, 1977, кн. 1, с.28-43.

Динеков, П., ст. Българската литература през ХVІІ век, сп. Литературна история, 1977, кн. 1, с.5-15.

Господинов, Д. ст. Жанровата трансформация като механизъм за литературната еволюция, сп. Литературна мисъл, 1991, кн.9, с.18-34

Иванова, Кл. В началото бе книгата.,С., 1983. Народна младеж, с.63-71,90-92,152-177 и др.

мъж.”

*/ Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. ХХІІ и ХХІІІ. Дял ІІІ. Природонаучен. С. 1906-1907, с. 1-6

Стара Българска литература. Т5, Естествознание, С. Български писател, 1992, с. 471-475, с. 273-286

**/ Пак там

***/ Пак там

2/ Виж: Леков, Д. Литература, общество, култура, П. 1996., МАКРОС 2000, с. 7-74

3/ Женевиев Д’Окур. Животът през Средновековието, С., Одри, 2000, с. 113.

4/ Стефанов, В. Българската медицина през Възраждането. Биографии и трудове на бележити медици. С. Медицина и физкултура, 1980, с.142-143 и др.

5/ Æåíåâèåâ Ä’Îêóð. Æèâîòúò ïðåç Ñðåäíîâåêîâèåòî, Ñ., Îäðè, 2000, ñ. 112-113 и др.

6/ Âèæ: Ñòåôàíîâ, Â. Áúëãàðñêàòà ìåäèöèíà ïðåç Âúçðàæäàíåòî. Áèîãðàôè è òðóäîâå íà áåëåæèòè ìåäèöè. Ñ. Ìåäèöèíà è ôèçêóëòóðà, 1980.

7/ Виж: Стара българска литература, Т5, Естествознание, С., Български писател, 1992, с. 273-287

Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. ХХІІ и ХХІІІ, ІІІ дял Природонаучен, С. 1906-1907, с.1-106

8/ Стара българска литература, Т5, Естествознание, С., Български писател, 1992, с.273-287

9/ Ангелов, Б. Съвременници на Паисий, С., БАН, т. І-1963, с.175, с.179-180; т. ІІ-1964, с.212-213, с.225-227

10/ Българска митология. Енциклопедичен речник. 7М+ЛОГСС, С., 1994, с.72

Георгиева, Ив. Българска народна митология, С., 1993, Наука и изкуство, Стойнев, Ан. “Българските славяни. Митология и религия (Светогледен анализ)”, С., 1988 г., с. 29-49, с. 60-61, с. 128-136

11/ Пак там, с.111

12/ Пак там, с. 203, с.299-300

Маразов, Ив. “Ритоните в Древна Тракия”, С., 1978 г., с. 5-7, с. 24, с. 126-127, с. 129-130, с. 135-137

13/ Пак там, с. 263

Иванова, Р. “Българска фолклорна сватба”, С., 1984 г., с. 200-203; Виж: Маринов, Д. “Избрани произведения”, т. 1, “Народна вяра и религиозни народни обичаи”, С., 1981 г.

14/ Пак там, с. 280, с.363-365

Стойнев, Ан. “Светогледът на прабългарите”, С., 1986 г., с. 55-69, с.100-119, с.149-155; Бешевлиев, В. “Първобългарите. Бит и култура”, С. 1981 г., с. 67-88;

сп. “Български преглед”, кн. 1, 1933 г., с. 96-97 и др.

15/ Стара българска литература, Т5, Естествознание, С., Български писател, 1992, с. 277, с. 283, с. 286-287

Виж: Етнографски проблеми на народната духовна култура, С., БАН, 1989, с. 97-192

16/ Пак там

17/ Кристанов, Цв. Развитие на естествознанието и медицината в нашите земи, С., БАН, 1966, с. 186-187

История на медицината в България, С., БАН, 1980, с. 74-97, с.98-115